Стефан Команадарев е завършил медицина, а след това кино и телевизионна режисура. Може би затова всеки негов филм е диагноза на живота в България – точна, мотивирана и професионална.
Най-новата му продукция – „В кръг“, излиза на голям екран у нас на 8 ноември, но преди това ще има световна премиера на един от най-големите европейски фестивали. Сюжетът се развива в нощта между 9 и 10 ноември 2019 г. и разказва историите на три двойки патрулиращи полицаи в нощна София.
В лентата участват едни от най-добрите ни актьори – Ирини Жамбонас, Павел Попандов, Асен Блатечки, Иван Бърнев, Васил Василев-Зуека, Стефан Денолюбов, Стоян Дойчев, Герасим Георгиев-Геро, Николай Урумов, Анастасия Ингилизова, Ованес Торосян. Оператор е Веселин Христов, а сценаристи са Симеон Венциславов и Стефан Командарев.
Пред БТА Стефан Командарев разказва за новия филм и полицейската тематика, за сътрудничеството с един от най-големите световни филмови разпространители, за умението да пази чувствителността си, за поводите да каже на студент, че не става за режисьор. И още – защо европейското кино няма за цел филмите да излизат на печалба, изкушава ли се от телевизията, какво липсва на българския зрител днес, както и защо все още имаме лошо озвучена кино продукция.
Следва цялото интервю:
Въпрос: Г-н Командарев, филмът „В кръг“ вече е готов. Предстои му световна премиера. Каква е Вашата оценка за свършената работа?
Отговор: Като цяло съм много доволен. Отзивите са хубави. Но се чувствам неудобно да си хваля стоката. Така или иначе, филмът ще има добра фестивална съдба.
Въпрос: „В кръг“ е за тройка патрулиращи полицаи. Как си обяснявате интереса към тази тематика?
Отговор: Полицейските истории винаги са интересни. Въпросът е, че през съдбата на три двойки полицаи, в една нощ на София, ние показваме едни човешки същества в униформи. Защото полицаите са хора, с техните положителни и отрицателни качества. А средата е София – днес, тук и сега. По този начин продължаваме да се опитваме да правим портрет на обществото и на това какво се случва днес.
Въпрос: Картината, която създавате, реална ли е или пожелателна?
Отговор: Опитали сме се да бъде максимално реално. Самият сценарий е развиван много дълго време. Вдъхновен е от истински истории, които сме събрали от разговорите ни с много полицаи. Изключително много ни помогна най-големият полицейски синдикат, който от самото начало прегърнаха идеята и ни срещна с много техни членове. Сценарият е създаден на основата на техните истории.
Разбира се, това е игрален, а не документален филм. Нещата са фикция, но максимално реалистични. Има много и смешни, и тъжни моменти – както е и в живота.
Въпрос: Като стил на снимане „В кръг“ използва прийомите на документалното кино. На последните кино фестивали у нас имаше доста такива филми. Защо Вие прибягнахте до това всеки епизод да се снима в един кадър?
Отговор: Този стил на снимане го има от десетки години. Той просто е адекватен на конкретната история, защото позволява да постигнем тази максимална автентичност и реализъм. От друга страна, филмът беше с изключително нисък бюджет и този начин на снимане ни позволи да го заснемем, и то за кратък срок.
Въпрос: Един от най-големите световни филмови разпространители – „Бета Синема“, купи правата за „В кръг“ още преди началото на снимките. Как стана връзката с тях и какво означава това сътрудничество?
Отговор: С тях се засичам много по фестивали и пазари на филми. Те винаги са ми казвали, че една от най-големите им грешки е, че навремето не са взели филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. И всеки път, когато се видим, и нашега, и насериозно, им казвам, че е време да поправим грешката.
Те много харесаха предишния филм „Посоки“ и след като четоха различни сценарии на „В кръг“, заявиха, че имат желание да го купят. А на нас това също много ни помогна, защото парите бяха вложени в продукцията и това беше животоспасяващо.
„Бета Синема“ взеха правата за цял свят, с изключение на страните-копродуценти – в случая, България и Сърбия.
Въпрос: „Бета Синема“ не взимат „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, но лентата е разпространена в над 90 държави.
Отговор: Да, той се оказа най-разпространяваният български филм в историята на българското кино. И важното е, че филмът е стигнал до киносалоните по целия свят.
Въпрос: Срещали ли сте интересни интерпретации на заглавията на Ваши филми по света?
Отговор: Да. Например, във Франция „Посоки“ излезе под доста глупаво заглавие – „Такси София“. Но пък беше в афишите на 55 кина, което е повече от добре за българско заглавие. В Испания преводът беше много добър – Destinos, което означава едновременно и посоки, и съдби. Всеки дистрибутор има право на тези интерпретации.
Въпрос: Как успявате да запазите чувствителността си?
Отговор: Правилно е да се каже, че се надявам, че съм я запазил, защото иначе излиза като някаква хвалба.
Режисьорската професия е нещо много особено. Това се опитвам да вменя и на моите студенти. Това е нещо, което се учи през кожата. На лекции се научава много, но от лекции не можеш да станеш кинорежисьор. Това става само като снимаш свои филми, и те трябва да са много. Един студент трябва да снима много късометражни филми, да обърка нещо в първия, после да го е яд, във втория да не допуска същата грешка, но да се срещне с други предизвикателства. И това се формира с годините като усет. И основният усет на един режисьор е да разбира кога това, което се снима, е истинско и кога – не е. Няма рецепта как да усетиш дали един актьор е фалшив, затова е нужен този усет. А това се учи дълго и трудно, и след това трябва да го държиш тренирано, защото то е основното режисьорско сетиво.
Въпрос: Ако направиш много последователни грешки, означава ли, че трябва да се откажеш? Случвало ли се е да кажете на Ваш студент, че не става за режисьор?
Отговор: Не. Навремето имаше една приказка – 99 процента труд, един процент талант. Смятам, че навсякъде е така. Тоест, трябва непрекъснато да се снима и да се гледат филми – с идеята да запазиш сетивата и усета, и да си наясно какво се случва със съвременното кино. Отпуснеш ли се да лежиш на стари лаври, си загубен.
Въпрос: Казвате, че няма европейски филм, който може да излезе на печалба, освен лентите на Люк Бесон. Не смятате ли, че причината за това е, че режисьорите не мислят за това как биха продали филмите си, а се съобразяват само със собствения си вкус?
Отговор: Европейското кино е кино на малки държави, които говорят на различни езици. И българският не е сред най-популярните езици в света, за разлика от английския. Цялата схема на европейската киноиндустрия, включително механизмите на финансиране, са на друг принцип. Докато в американското кино продуцентът и студиото изваждат пари и инвестират във филма, Европа е приела, че киното е част от културната идентичност на различните държави. По принцип, в Европа филмите се финансират от фондове – обществени, национални, регионални, паневропейски. В Европа продуцентът не инвестира, а намира парите.
Затова създадено с идеята, че създава културни продукти, европейското кино няма за цял филмите да излизат печалба.
Аз лично се опитвам да намирам баланс в моите филми. Те имат фестивални успехи, но мога да се похваля и със сериозни успехи в разпространението – както в България, така и по света.
Въпрос: Да разбирам ли, че не бива да страдаме от това, че нашата лотария не отделя пари за култура, както е във Великобритания, например?
Отговор: Механизмите за финансиране са съвсем друга тема, за която ние от години говорим. Става дума за нормализиране на финансирането на кинопроизводството. Защото в момента финансирането е само от Националния филмов център. Както и БНТ, където от година и половина няма завършена сесия.
Нормалният модел е да има т. нар. фонд кино, където влиза не само обществено финансиране, но и отчисления от лотарии, хазарт, билети. Така е във всички европейски държави, включително и в съседна Македония. Ние сме с най-ниския процент от БВП за култура в цяла Европа. Беше 0,5, всички мечтаеха и ни беше обещано да стане 1 процент. Доколкото разбрах, вече е станал 0,4. Тоест тенденцията е в друга посока.
Въпрос: Изкушавали ли сте се да адаптирате Ваши филми като сериали за телевизията?
Отговор: Телевизията в чистия си вид е пътник. Бъдещето е на платформите от типа на Нетфликс, HBO и т.н. По телевизията гледаш нещо, което са ти програмирали, а от тези платформи избираш сам какво да гледаш. Освен това, платформите започнаха да предлагат доста качествени сериали. Но генерално, сериалът е замислен като сериал, а филмът – като филм. Неслучайно подлежат на различен вид драматургия и на различен вид сценарии. Така че аз нямам нищо против сериалите, но това трябва да е ясно от самото начало.
Въпрос: Според Вас кой тип кино, кой жанр липсва на българския зрител в българското кино?
Отговор: Аз съм за това да има всякакви възможни жанрове кино. В последните години обаче има едно леко залитане към изцяло развлекателни жанрове, които са само за наша, вътрешна употреба. Такива филми никога не излизат от България, не пътуват по света и не са обект на световна дистрибуция. От друга страна, това е жанр на принципа на fastfood – отиваш, гледаш и забравяш, докато изяждаш едни пуканки.
Аз харесвам кино, което може да се гледа много пъти. Най-трудното нещо в киното е в рамките на пет минути да се разсмееш или да пуснеш сълза, както е в живота. Филми, които харесвам, съм ги гледал по 10-15 пъти и всеки път откривам по нещо ново.
Едно кино, което кара хората да мислят, което ни вълнува, усмихва или натъжава, и ни кара да се огледаме в това, което се случва около нас, и остава за поколенията – това е важното кино и то остава за поколенията. Така се случва, че доста от моите филми ги въртят непрекъснато по разни телевизии. И това го разбирам по отчисленията, които получавам веднъж в годината от „Филмаутор“.
Въпрос: Г-н Командарев, защо все още гледаме български филми с проблем в озвучаването?
Отговор: Това е много сложен проблем. Ето какво аз лично съм установил. Постпродукцията на звука и на „Светът е голям…“, и на „Съдилището“, и на „Посоки“, беше изцяло в Германия. И твърдя, че звукът беше правен от хора с „Оскар“. Оказва се, че има огромна разлика в звука, в зависимост от киносалона. Може би трябва да има по-голям контрол върху залите.
Въпрос: А докога мизерията във всичките й измерения – и материална, и духовна, ще е сред основните теми, от които се вълнуват българските творци?
Отговор: Аз лично се опитвам да правя моите филми за живота на 95-97 процента от българите. Мен не ме интересува живота на един или два процента заможни хора, които скучаят. Аз гледам това, което се случва в България като цяло. България е най-бедната държава в Европа и най-притеснителното е, че е държавата с най-голямото неравенство. И това неравенство е между 1-2 процента свръхбогати, почти изчезнала средна класа и огромен процент хора, които живеят трудно. Такава е реалността. Цинично и абсурдно е да не показваме ситуацията такава, каквато е – с бедност, неравенство и липса на свобода на слово. Затова в моите филми показвам нещата като реалност, едно към едно. Идеята е, че показвайки нещата, ние даваме диагнозата. Като бивш студент по медицина и бивш лекар, знам, че правилно поставената диагноза е 80 процента от правилното лечение. Другото е замазване на очите.
Това е пътят за оправяне на държавата. Аз като режисьор мога да направя това, политиците – друго, икономистите – трето. Важното е да не се свиква с неправдата, с неравенството и лошите неща, които ни заобикалят. Проблемите трябва да се показват и ясно да се назовават.
Даниел Димитров, БТА
