Скъпи приятели, с радост Ви запознаваме с интересни бизнеси, личности за пример, български книги и писатели и хора в сферата на изкуството. Днес искаме да Ви помогнем да опознаете художничката Силвия Павлова чрез нашето интервю с нея:
- Какво ви вдъхнови да започнете да рисувате и откога имате най-ранен спомен за вълнение от изкуството?
Не помня на колко години съм. Намирам се в стая, хол с трапезария, обзаведени елегантно. Има голяма маса за семейни събирания и някакво приказно растение с миниатюрни бодлички, приличащо на малък зелен облак, на което висят няколко малки червени стъклени топки. Може би е Коледа и тази маса след малко ще се отрупа с невероятни и вкусни неща. По стените на стаята има окачени картини, много картини, на няколко реда, до тавана. Всякакви, цветни и черно-бели, големи и малки, лица на хора, далечни непознати места, къщи… Виждам и нашата варосана къща на село и сякаш чувам вятъра в клоните на липата на баба. Татко я е нарисувал като истинска. Може би съм около 5-годишна. Не живея тук. На гости сме у леля ми, която е специална жена и прекрасна домакиня. Не съм виждала толкова много картини, като в истинска галерия. Толкова е интригуващо и тихо, само аз и те сме… Такъв е моят първи спомен за донякъде осъзнат контакт с изкуството.
Родителите ми бяха художници, влюбили се из ателиетата на „Балкантурист“. Баща ми, Стоян Павлов – Лисо, беше скулптор, правеше сценографски макети, икони, мозайки и рисуваше акварели. Майка ми беше аранжор на витрини. Споменът ми за първото правене на изкуство не беше рисуването. Помня, че събирах изрезките от шаблоните на майка ми и правех от тях човечета и животни. Може би оттам тръгна тази любов към колажа и изграждането на форма от цветни сегменти.
- Колко време ви отнема да завършите картина, а на коприна?
Картините са особени създания. Идват всяка със своя характер, със своето излъчване, със своя ритъм. Някои изплуват бавно и неуверено отнякъде, други бързат да се заявят или да заживеят…
Технологията на моята живопис е на слоеве и етапи. Работя в колажна техника с маслени бои и текстилни парчета. Завършила съм текстил в гимназията за приложни изкуства в София през 1998 година и той остава мое любимо изразно средство. То ми помага да изграждам композицията и цветния баланс в картините.
Разбира се, оттам идва и рисуването на коприна. То е естествено допълнение на основната живописна линия на творчеството ми. Коприната ми дава допълнителна свобода да се заигравам с интуитивния наив, да опростявам формите и да наблегна на по-ясните цветни контрасти и декоративно звучене. Често големите живописни платна пресъздавам на коприна в размер 16 × 16 см, което почти винаги е голямо предизвикателство. Коприната ми помага да стигам по-лесно до хората, това е моят подарък към тези, които искат да имат частичка от моето творчество в домовете си.
- Какъв е вашият процес на рисуване, пускате ли си музика, обичате ли тишината, имате ли специална стая за рисуване?
Не знам дали обичам тишината, това е доста сложен въпрос. Зная, че понякога ми е необходима и че трябва да се науча да я чувам, но в главата ми винаги нещо жужи, нещо се мъдри, разговаря, опитва се да осмисля и да ръчка: „Какво ще създаваме сега?“. Свикнала съм с тази динамика и често забравям за тишината. Даже понякога, докато рисувам, усещам, че нещо не е наред, а то – забравила съм да пусна музиката или предаванията, които гледам. Музиката е естественото вдъхновение за творчество и сливане. Разбирам, че съм на такъв етап от живота си, в който още не знам как качествено да общувам с тишината. От тишина имам нужда, когато пиша, затова и толкова рядко го правя.
Откакто съм тръгнала по моя творчески път, никога не съм имала мое място, конкретно, изолирано, само за мен и моята дейност. Винаги съм рисувала вкъщи, някъде из основната за живеене стая. Научила съм се да вадя и да прибирам всичко, което използвам в творческия си процес, най-вече заради котките, които понякога заварвам да гнездят в голямата кутия с цветни парцалки, друг път се разправяме с някоя синя лапичка.
Живея нависоко, сред облаците и над града, това ми дава поглед над динамиката, но и ме свързва с нея. Скоро ще има промени…
- Някои от картините базирани ли са на истински места, хора, събития?
Понякога рисувам конкретни неща, свързани с мен, такива, които ме вълнуват и ми се случват. Те минават в малки скрити детайли из картините, не се натрапват, говорят само на мен и ми припомнят, невидими са за другите. Всеки може да открие нещо свое, нещо лично и тогава тази картина става и негова. Обичам да рисувам места, на които съм била, такива, с които се виждаме за първи път, и такива, любими и познати, пълни със спомени. През пролетта пътувах за първи път из Северна Македония и ме омагьоса Охридското езеро! Няколко от картините в новата ми изложба са от едно конкретно място на брега, просто се въртях и снимах. Можех да направя цяла изложба от гледките само от едно място там.
- Какви хобита имате, имате ли нужда да почивате от рисуването?
Да, ако кажа, че рисувам непрекъснато, няма да бъде истина. Имам нужда не толкова от почивка, колкото от отдръпване. Казват, че Еросът има нужда от дистанция. И тук е така. Тази връзка трябва да се поддържа, да има свобода, да има въздух, да си залипсваме, за да се потърсим.
Обичам да слушам книги и да съм сред природата. Обичам да шия и да обикалям магазините за дрехи, за да ги нарежа и инкорпорирам в картините. Обичам да чупя изсъхнали клонки на село и да ги събирам за зимата…
- Какво послание се надявате да предадат картините Ви?
След няколко години пауза представям нова самостоятелна изложба в София. Заглавието е „Невидими нишки“. Надявам се повече хора да усетят картините близки и да намерят в тях нещо за себе си. Посланието е просто – светът е приказка, нашият живот е приказка. Да търсим нишките едни към други, към корени, към спомени, към сънища, към очакващото, към нас самите. Всеки може да почувства това, ако е искрен със себе си, аз съм искрена в това, което правя, и вярвам.
Можете да посетите изложбата от 16 до 30 септември в Общински културен институт – Красно село.
