Режисьорът Димо Дешев е роден на 17 декември 1956 г. в с. Раковица, Видинско. Завършил е специалност „Театрална режисура” във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” при проф. д-р Кръстьо Мирски и Анастас Михайлов през 1981 г. Дебютира през 1981 г. в Драматичен театър – Видин с постановката „Фантазиите на Фарятиев” от Людмила Петрушевска. Работил е като щатен режисьор в драматичните театри във Видин, Ловеч и Плевен. Поставял е пиеси и във Варна, Шумен, Перник, Браила. Автор е на драматичните текстове „Страсти Илиеви” (десет постановки), „Лабиринт” (в Шумен), „Селото на таласъмите” (Плевен, Ловеч, Кърджали, Балчик, Монтана), и др.
Димо Дешев постави спектакъла „Българи от старо време“ по Любен Каравелов. Спектакълът обедини творческия потенциала на 4 плевенски културни института и получи категоричното одобрение на публиката на 17 април 2018 г. Наскоро режисьорът дебютира като писател. Той събра „драсканици, писаници и смехории“ в своите „Записки по българските истории” с подзаглавие „Хумористична теория за нашия народ”, издадена от издателство „Захарий Стоянов”.
Защо все го тегли към смешното и ироничното, от какво го боли и как се запали по винопроизводството, което определя като магия: на тези и други въпроси режисьорът отговори за читателите на Plevendnes.com.
– Оказа ли се удачна формулата няколко културни института да създадат общ творчески проект, чиято премиера вече стана достояние на публиката?
– Това не е нещо, което тепърва откриваме, но може би не е правено точно между четири културни института в Плевен. Мисля, че беше сполучлив експеримент и аплодисментите на публиката го доказаха. Успяхме да забавляваме зрителите по различен начин – и като театрална игра, и като вокални партии, и като музика, танци, визия. Всичко беше събрано на едно място и се получи един зрелищен спектакъл, който тази наша класика „Българи от старо време“ заслужава, за да може по някакъв начин отново да комуникира с днешното време.
– Имаше интересни препратки вътре – малко Шекспир, различен поглед към някои неща, нов герой… С каква цел го направи?
– Нищо от това не е случайно. Първо, самият Каравелов пише под силното влияние на Гогол. Хаджи Генчо и силно повлиян от Плюшкин. Освен това любовните сцени между Лиляна и Павлин също са инспирирани от Ромео и Жулиета. Нашите възрожденци са познавали европейската класика, така че аз само довърших онова, което е започнато. Тези препратки се опитват да достигнат до интелигентността на зрителите. Да ги накарат самите те да направят тези връзки и да разберат, че и нашата литература има Ромео и Жулиета, че и в нашата литература има такива идилични и безкористни любови, каквито е имало в европейската литература. Иван Вазов имитира Виктор Юго, Каравелов имитира Гогол, Шекспир и т.н. Затова аз исках да поставя нашата литература в европейски контекст, от една страна, а от друга, да я поставя в контекста на историческото време, за което заслуга има и една от героините вътре в нашия спектакъл, която излиза от конкретното време и казва какво ще се случи в едно близко бъдеще време.
– Чу ли интересни оценки от колеги или хора, които имат широк поглед върху културните събития в града и в страната?
– Мисля, че оценките почти на всички са положителни – сигурно има и друго мнение, аз не съм чул обаче. Хубавото е това, че те са разбрали какво искаме да кажем. Разбрали са посланията, които сме отправили, включително добавената роля на един разказвач, който се опитва да ни ориентира във всички процеси. Разбира се, най-голямото удоволствие за публиката е от изпълнението на актьорите, на певците от Общинския хор „Гена Димитрова“, които се справят блестящо като актьори, на Плевенската филхармония с диригент Славей Тинчев, които изпълняват музиката на Асен Карастоянов по прекрасен начин, и на Северняшкия ансамбъл за народни песни и танци с хореограф Мартин Мочков. Радостта е от театъра във всичките му форми, който стига до зрителя, привлича го и тогава му казва нещо, а не просто го забавлява. Спектакълът казва, че времето, в което живеем сега, никак не е безопасно, както и времето на Хаджи Генчо и Бай Либен. Въпреки че то външно изглежда спокойно, тихо и идилично, всеки момент може да се случи нещо – Априлско въстание, Трета световна война и т.н.
– Аз видях в залата хора на много различни възрасти – от малки деца до възрастни. По реакциите им ми се стори, че всеки е взел максимума за себе си. А това доказва, че представлението има потенциал за дълг живот.
– На всички места, където е правена тази пиеса, тя има дългогодишен живот. Да си пожелаем ние също да се докоснем до тези измерения на другите театри. Да пожелаем и на колегите от Музикалния театър в София, на които им предстои този месец премиера на същото заглавие, дълъг живот на тяхното представление.
– Да поговорим за изявата ти като писател и книгата ти „Записки по българските истории“, която вече е на пазара. Много е свежа. Защо все гледаш света през призмата на смеха?
– Да кажем, че предпочитам да гледам всичко през света на усмивката, защото тя топи ледове. Иначе аз не спирам да мисля за света откъм сериозната му страна, но смятам, че ако се усмихнем, вече сме стопили ледовете, вече читателят е мой приятел и аз тогава мога да му кажа сериозното нещо, което искам. Усмивката е флирт с читателя. Книгата е наистина един откровен разговор на четири очи с читателя и се надявам, че когато той я вземе в ръце, ще усети моето „Добър ден, как си?“, ще отвори страниците и вътре ще види онези неща, които и него го вълнуват и които аз съм си позволил нескромно да записвам през годините. Книгата е писана през различни периоди и регистрира определени обществени настроения – дали по тоталитарно време, дали 10 години демокрация, дали днешното време, в което всички пишем постоянно в този Хайд парк, наречен Фейсбук. Четивото е запазило едни обществени състояния, които са част от българската история, затова се нарича „Записки по българските истории“. Когато човек отвори на 1980 година, например, вижда какво е било актуално тогава. Задава на себе си въпроса: „А какво правех аз по това време?“ И си дава отговор. И така ставаме приятели и продължаваме напред. Или най-кратко казано – книгата е опит да опитомим ужаса, наречен човешки живот, който трудно се живее, понеже има един необясним край.
– Обратна връзка получи ли от читателите за четивото от хора, които са ти важни като мнение и оценка?
– Трудна е тази обратна връзка. Радвам се, че в Плевен се изчерпаха няколко доставки по книжарниците. Поръчва се и в Интернет. Има интерес, което може да е провокация да се появи някоя друга книга след тази…
– Кой е автор на илюстрациите?
– Карикатурите не са на кой да е, а на автора на Иванчо и Марийка – Ивайло Нинов, на Георги Чаушов – знаково име от в. „Стършел“, и на Красимир Коцев.
– Имаш ли любим писател?
– Аз обичам Аристофаническата традиция. Моят кумир, освен Гогол и Молиер, е Аристофан. Това ми е любимият писател, който преди 25-30 века по същия начин се е отнасял към света. Може би с малко сатира, с малко ирония, с малко циничен хумор дори. Затова той е близък на Северозапада, от който аз произлизам. В моя край има този различен хумор. Друг е елинпелиновският хумор, друг е чудомировският хумор, друг е хуморът на Алеко Константинов. В различните части на България хората се смеят на различни неща. Нашият Северозапад е по-близо някакси до Аристофан. Той е сатиричен, ироничен, метафоричен понякога, както при Радичков, понякога циничен и за разлика от всички останали видове хумор, той носи много голяма доза философия в себе си. Например, има една епитафия, която един човек си е поставил над гроба, която е следната: „Тук, там, пак тук“. Това може да го напише само един човек от Северозапада.
– Кратко, точно и ясно. А какви провокации виждаш в ежедневието си?
– Много е трудно да отговоря на този въпрос. Вълнувам се най-вече от политическата ситуация, от всичко, което всеки нормален българин го вълнува. Но най-силно ме боли от това, че изчезваме. Особено силно се усеща това в моя роден край. Там се прибирам от време на време и виждам, че хората изчезват. Говорил съм с разни политици, които ми казват: „Правителството сега ще вземе Видин под внимание, ще строи там безмитни зони, заводи“. И следва въпросът: „А хора от къде?“ Там вече няма хора. Моето село е било 4 000 души – сега са 320. Няма ги хората в целия Видински край, в Белоградчик, Монтана и т.н. Песимистично съм настроен и това ме натъжава. Държавата ни е наброявала 3 млн българи, когато се освобождаваме от турско робство. Били сме на санитарния минимум, след който е можело да няма държава, да няма нация. Но тогава се е получила някаква обществена мотивация, заради земята, която са получили, вземайки я от турците, и са започнали да създават поколения. А сега всеобщата световна тенденция е обратна.
– Е, да, но в Унгария Виктор Орбан прави точно обратното. Значи стават чудеса, въпреки всичко.
– Може. При нас гениалното е, че за 25 години успяхме да сринем абсолютно всичко и да демотивираме българина. Тъжно е. Не бих обвинявал само политици, при все, че съм минал през всички възможни отговори. Дали е историческа съдба, дали сме се изчерпали като нация. Моят баща ми подсказва, че е имало много Българии в исторически план и че те са угасвали по един или друг начин. Големият ми страх е, че ние сме се изчерпали като нация и отиваме към невъзможността да продължим.
– Но има и много млади хора, които си идват от чужбина, взели най-доброто от там, и се хващат сериозно за работа – да строят живота си в родината си.
– Дано. Аз съм оптимист, по принцип. За мен чашата е наполовина пълна. Искам да вярвам в това, което твърдиш. Но аз съм изплашен и от друго – освен че е демотивиран да се възпроизвежда, българинът е демотивиран и да се грижи за себе си като човек, като личност и стига до една деградация. Просто ние вече сме различни хора от онези, които бяхме през годините. И все повече и повече се занемаряваме като чисто физиологическа грижа, първо, и второ, като духовна грижа. Ние сме затлачени от мръсотия – ядем боклук, слушаме боклук, гледаме боклук. И се превръщаме в един доста особен клон на еволюцията, който може да се счупи… Това е практическа философия, която може да не е истина – и дано е така.
– Какво ти е интересно в работа ти на този етап?
– Моят интерес е към драматургията, т.е. интересува ме какво се пише за театър и какво аз пиша за театър. Имам няколко пиеси, на които държа, и се опитвам да създам нови, на които също да държа.
– Какво те впечатлява в света на българския театър?
– Общо взето се интересувам, гледам театър, гледам и по света. Мисля, че има доста неща, които са интересни за гледане, но мен ме интересува играта в театъра. Когато има игра в театъра, когато той не е дидактика, когато не е модернизъм, заради самото нещо, префърцуненост, аз обичам, гледам и аплодирам с удоволствие. Защото театърът е място, в което някой се преправя на някого, заради удоволствието на някой друг, който стои в салона и го гледа. Или както казваше един гениален български режисьор Любен Гройс, който смятам за свой учител, театър има винаги, когато има два души, един, който ги гледа, и един, който знае повече от другите за сцената, която се случва. Но трябва да има театър. Не може да говориш на публиката нещо, което тя знае. Тогава тя заспива, не се получава диалог. Трябва да изненадаме зрителя с нещо, да изиграем нещо, да се направя на нещо. Когато има театър, винаги е интересно.
– Ако не беше режисьор, какъв щеше да си?
– Хирург. Това е несбъднатата ми мечта – кандидатствах медицина и исках да стана хирург. Не ме приеха. Но и медицината, и режисурата са начин да разбереш човека: единият е като му разрежеш тялото, а другият – като му разрежеш душата. Аз останах при разрязването на душата.
– А съжалявал ли си за този си избор?
– Аз вярвам в съдбата. Така е трябвало да бъде.
– Как си почиваш?
– Чрез контакти с приятели, с природата.
– Имаш ли хоби?
– Винопроизводство. От 7-8 години се запалих да правя вино. Веднъж, случайно стана. Баща ми, дядо ми – всички са производители на ракия и вино. Аз само довършвам започнатото от тях. До тогава все вярвах, че човек трябва да се занимава с някакви духовни неща – да пише стихове, да прави театър. И никога да не прави компоти, туршии, вина, защото това е някаква еснафска работа. В един момент аз смачках малко грозде в една туба от минерална вода и то взе, че стана магия! Винопроизводството е магия – то е като театъра. Моят любим сорт грозде е мавруд и аз правя вино само от него. Виното помни, то е живо и всеки път е различно.
– Благодаря ти много за този откровен разговор!
– И аз ти благодаря!
