Дулсе Мария Кардозо е име, което тепърва ще добива популярност в България. Въпреки че творбите й са преведи в 15 държави и се изучават в няколко европейски университета. Романът „Моето опяване“ е първият й досег с българската публика – едно единствено дълго изречение като своеобразен разрез на човешката душа. Втората й издадена у нас книга „Всичко това е любов“ всъщност не предлага любовни истории, а истории за любов. И доказва по един фантазно-нереалистичен начин, че любовта не е само нежни чувства.
Вдъхновението за този нестандартен подход в творчеството идва от самия живот, споделя Кардозо. Тя е родена през 1964 г. в Северна Португалия, но емигрира с родителите си в Ангола. След края на колониалната война (1975 г.) се завръща в родината и завършва право в Лисабонския университет. Започва да пише сценарии, разкази и романи, някои от които са адаптирани за кино и театър. Сред най-любопитните прочити е 7-часова сценична версия на една от нейните творби, която продължава да се играе с успех.
В интервю за БТА Дулсе Мария Кардозо разказва за „женското“ писане, за любовта, за социалната ангажираност на хората на изкуството, за корените и емигрантския й период, за вещите, които превземат живота ни, и, разбира се, за срещата с българската публика по време на краткия й престой в София.
Следва цялото интервю:
Въпрос: Имате ли усещането, че в София Ви върви по вода, но не само заради проливните дъждове, с които Ви посрещна града ни?
Отговор: Да, въпреки че много малко време успях да прекарам тук. Срещата с читателите мина много добре. Хареса ми това, че те се раздадоха и ми донеса много хубава енергия. Харесах своя преводач тук, харесах и издателя си, когото не познавах до момента.
Въпрос: Наричат Ви нетипичен и неженски автор? Това не е ли малко обидно?
Отговор: (Смее се.) Издадох първия си роман, благодарение на анонимен конкурс. Всички от журито са били убедени, че авторът е мъж. Когато разбраха, че не е така, останаха много учудени. Първият ми издател дори ме попита: „Сигурна ли сте, че това е писано от Вас, а не от мъж?“.
По никакъв начин не се обиждам, защото за мен писането е универсално. То предава идеята и желанията на автора. Например, в романа ми „Завръщането“, който все още не е публикуван в България, главният герой е едно 15-годишно момче, но аз говоря от първо лице, аз съм това момче. Затова не се обиждам, че някой не е могъл да разпознае пола на автора. За мен закачката в литературата е точно това – до можеш да влизаш в различни образи. А някои припознават стила ми като мъжки и поради това, че засягам теми, които повече вълнуват мъжете.
Въпрос: Какво е любовта за една португалска писателка? И ако красивата любов в творчеството Ви не съществува, каква е тя в живота през Вашия поглед?
Отговор: Любовта също е универсална, но може да бъде различни видове – между двама души, между мъж и жена, родителска любов, любовта към книгите. Сама по себе си любовта се съдържа във всеки един от нас и всеки има различна концепция за това какво е любов. Но самата идея за любовта не се различава много.
Въпрос: Не е ли тъжно, че изкуството все по-често иска да наподобява реалността?
Отговор: Изкуството подчертава живота и се превръща в част от него. А това е една прегръдка към този, когото обичаме.
Въпрос: Когато Ви слушам, имам усещането за Вас като за един много социален човек. Не е ли много тънка границата между социалната отговорност и популизма?
Отговор: Смятам, че и в България, и навсякъде по света, тази граница почти липсва. Казва се, че има корумпиран елит и един подчинен на него чист народ. Аз обаче не смятам, че ние, хората, сме само лоши или само добри. Понякога можем да бъдем по-добри, друг път – по-лоши. Аз самата съм такава. Когато човек засяга тази тема, трябва да е социално много отговорен и да може да поема тази отговорност. Етиката е това, което аз търся, и е важно в моето творчество.
Въпрос: Какъв е цвета на Вашето творчество?
Отговор: Знам, че творчеството ми е доста тъмно, защото засяга теми като насилието. Но ми се иска да е по-цветно.
Въпрос: По повод романа Ви „Моето опяване“ се сещам за една мисъл на нашия голям писател Йордан Радичков: „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки“. Сигурен съм, че пишете с любов, но откъде идва вдъхновението?
Отговор: Вдъхновение за мен е идеята да стигна до другите. Аз пиша, за да ме обичат. Преди 20 години, още когато започнах да пиша, осъзнах, че чрез литературата успявам да стигна до другите и да принадлежа на обществото. И това е моето вдъхновение.
Въпрос: С лекота ли Ви се отдава целият този процес?
Отговор: Трудно е, но ако не беше трудно, нямаше да си заслужава.
Въпрос: Много хора намират спасение в четенето. Дали пък един писател не намира спасение в писането?
Отговор: Да, така е. За мен това е едно от спасенията. Не съм от писателите, които ще кажат, че не могат да издържат и ден без писане. Точно обратното – мога да изкарам месеци без да пиша. През това време аз живея, общувам с други хора, създавам отношения. И всичко това е свързано с писането. Аз живея по този начин, защото знам, че след това целият този опит ще бъде превърнат в литература.
Въпрос: Пазите ли още пишещата машина, заради която станахте писател?
Отговор: Не, за съжаление. Моите родители имаха навика да изхвърлят всичко непотребно. Когато компютърът е бил донесен у нас, двете ни пишещи машини са отишли на боклука. А аз по това време не съм била у дома. Иначе за нищо на света не бих позволила това.
От друга страна, това беше едно освобождаване. Защото тогава усетих, че съм много привързана към различни предмети. Много важно е да не се свързваме с предметите, а да съумяваме да запазим спомените за тях.
Въпрос: Това означава ли, че вече не сте роб на вещите?
Отговор: (Смее се.) Опитвам се да не бъда. Освен към нещата, свързани с любимите ми хора.
Въпрос: Как си представяте къщата-музей „Дулсе Мария Кордизо“? Какви вещи бихте искала да има в нея? Как би изглеждал този музей без пишещата машина?
Отговор: (Смее се.) Не бих могла да си представя и дори не ми е хрумвало такова нещо. Аз не се вземам много насериозно, защото това би повлияло негативно на писането ми. Дори когато ходя на лекар, в данните за професия посочвам юрист, а не писател.
Мисля, че моята най-добра работа и творчество тепърва предстоят. Не обичам да си правя планове за бъдещето, свързани с работата. Предпочитам да мисля за всяко писане като за нещо, което се случва за първи път.
Въпрос: Какво е Португалия за Вас? Тупти ли още у Вас сърцето на емигранта?
Отговор: Да… (Замисля се) … В Португалия има две дървета, които са пренесени от Бразилия. Любопитното е, че през пролетта те цъфтят в Португалия, но имат още едно цъфтене – по-меко, по-нежно и по-деликатно, и то е по време на пролетта в Бразилия. Тоест, тези дървета в корените и в съзнанието си пазят този спомен. Аз се чувствам като тези дървета, защото цъфтя през пролетта в Португалия, където се намирам, но корените ми пазят и пролетта на Африка. И аз усещам това влияние.
Може би, защото загубих много рязко и много бързо моята втора родина, аз не мога да се асоциирам с никоя държава, дори с Португалия. В момента там е моето семейство и домът ми, но никъде по света не мога да намеря държава, в която бих живяла. Езикът е това, което ме свързва най-силно с Португалия, защото нашият език е свързан с нашите мисли.
Въпрос: И все пак, има ли място в Португалия или в Лисабон, където се чувствате най-добре?
Отговор: Отговорът ми на този въпрос е много лесен, защото имам много любими места. Любимият ми плаж е Гуинчо. Той беше любим и на моя баща, който обичаше да се разхожда там. И това място е свързано с много лични емоции.
Харесвам Траз уж Монтиш – регионът, в който съм родена. Там има много типични неща за хората от този край в Северна Португалия. Но, от друга страна, Югът е място, където бих искала да остарея.
Даниел Димитров, БТА
