Бургас политиката понякога прилича на морето през ноември. Вятър, пяна и много грохот. А някъде между вълните се появява познат силует, който сякаш казва: „Не се притеснявайте, пак съм тук.“
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика „10 гастрономически минути с Мая“ тук.
„Гледаш и не вярваш на ушите си“…
Има един особен политически вид. Нарича се „вечният кандидат“. Проваля се непрестанно, но не се отказва. Скандал след скандал, но самочувствието остава непокътнато. Сменят се партии, съюзи, лозунги. Не се сменя само апетитът към властта. Тези екземпляри с неугледна външност подплатена с алчност и липса на качества, и харизма, имат маниакалния комплекс да се тътрят и влачат към управлението. При това с такава упоритост, че човек се диви на какво по дяволите“ разчитат. Особено, когато си се осрал няколкократно, а фекалиите ти още стоят непочистени от политическия пейзаж, който си оставил след себе си.
Човек стои и се чуди. Как става така, че след като веднъж си доказал, че управлението не ти е по мярка, решаваш, че точно това ти е призванието? И то не скромно, не отзад, а най-отпред. Да представляваш града. Да говориш от трибуната на Народно събрание. Да се ръкуваш с делегации и да кимаш важно, сякаш държиш главният лост за управлението на държавата.
Историята с Константин Бачийски звучи като политическа притча. Един общественик вижда „ново лице“, подава му ръка, дава му трибуна. После идва моментът на прозрението. Подобно на онова публично разкаяние, което някога чухме от Румен Радев по друг повод с „шарлатаните“, когато надеждата се оказа по-голяма от резултата. В политиката извиненията са като чадъри в буря. Отварят се, но не вършат много работа.
Въпреки това, неговия създател се извини на обществото, че е сътворил едно недоразумение, един Франкенщайн на който някога е възложил надежди. Разбира се -има и неуспешни експерименти. Хората разбраха, обществото прие извиненията, но не и самият Франкенщайн.
Да, нашият селски тарикат няма чувство за срам и чест. Той сякаш вярва в древната мъдрост: „Не е важно как си паднал от магарето, важно е пак да се качиш.“ Само че народната поговорка има продължение, което често пропускаме: „…ако си научил как да го яздиш.“ Когато не си, повторението става фарс.
Образът му напомня герой от стар роман. В неговия случай не трагичен, а комичен, като Санчо Панса. Човек, който влиза в голямата зала с увереността на държавник, но говори с тона на селски клюкар и непрокопсаник. Политиката обаче не е махленска пейка на която да седиш с изопнати „търнаци“ и да плещиш глупотевини, при това със запъвания и говорен дефект. Тя изисква тежест. Мярка. Понякога и мълчание.
Има нещо особено в амбицията без самокритика. Тя е като сол във всичко. Сипваш, сипваш, докато накрая яденето не става за ядене. Властта не е самоцел, макар за някои да изглежда като такава. Тя е инструмент. Ако не знаеш как да го държиш, нараняваш и себе си, и другите.
И още нещо. Политик, който непрекъснато е заобиколен от скандали, проверки, досъдебни производства, публични конфликти и съдебни спорове, не може да се крие зад фразата „всичко е атака“. В един момент атаките спират да са оправдание. Те стават симптом.
Около всяка подобна фигура винаги има антураж. Верни спътници, случайници, шумни защитници. Политическият театър не търпи празна сцена. Но, когато около теб постоянно има скандали, въпроси, проверки и съмнения, човек неизбежно започва да се пита, дали това е просто лош късмет или закономерност.
„Кажи ми кои са ти приятелите, за да ти кажа какъв си“ не е просто поговорка. Това е политически тест за зрялост. Управлението не е компания след полунощ. То е отговорност пред хората, които сутрин стават за работа.
„Властта развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно“, е казал лорд Актън. Но има и друго: стремежът към власт понякога развращава още преди човек да я е получил.
Най-ироничното е друго. Колкото повече обществото се уморява от подобни персонажи, толкова по-настойчиво те искат да му се качат на главата. Няма как прякорът ти в публичното пространство да е „Простото Коце“ и да искаш да си все кмет, все съветник, все депутат. Няма значение какво, важното е да си „във властта“. Сякаш самото присъствие на позиция измива всичко предишно.
Но градовете имат памет. Хората имат памет. По-дълга, отколкото изглежда. Гражданите може да не помнят всяка дата, но помнят усещането. Помнят, дали са се чувствали представени или изложени.
Политиката не е цирк, макар понякога да прилича. И не е личен проект за доказване. Тя е договор. Ако веднъж си го скъсал, трудно е да убедиш хората да го подпишат пак. А Бачийски не само, че скъса договора за доверие, но и си забърса задника с него.
И тук остава въпросът, прост и човешки: дали обществото има къса памет, или просто твърде голямо търпение? Защото наглостта съществува само там, където ѝ позволят да вирее.
Бургас не е сцена за лични експерименти. Градът не е лаборатория, в която някой да доказва, че може да се върне въпреки всичко. Обществото има право да очаква компетентност, морал и ясни отговори. Не гюрлутия и топурдия. Не интриги. Не постоянен фон от скандали.
В крайна сметка въпросът не е дали един човек иска власт. Мнозина искат. Въпросът е дали обществото вярва, че той я заслужава. А в този случай обществото не само че не вярва, то е категорично и не иска „прости Коцета“ и криминално обременени Шишета да му вършеят тръни на главата.
А Бургас е морски град. Морето изхвърля на брега всичко излишно. Рано или късно.
автор: Янчо Константинов Николов
