Нидал Алгафари: Нашите прадеди винаги са решавали проблемите в името на доброто

Романа си „Орисани да избираме“ представи на 16 февруари в Плевен писателят Нидал Алгафари. Заглавието е последното от тетралогия, от която предходните 3 книги вече спечелиха вниманието на читателите: „Боже, защо Господ лъже?“, „Аллах, милост нямаш ли?“, „Любиш ли, ти Бог си!“ Авторът разказва увлекателно и вълнуващо за българските обичаи и традиции. През живота на героите разбираме за калушарството, нестинарството, Еньовден, Спасовден и още много български празници и обичаи. Срещаме се с попове, монаси, дервиши, богомили, даалии, казалбаши, нестинари, самодиви, мистика, любов, традиции, история… И всичко това е обединено от вечния стремеж на човек да бъде по-добър и да намира Бог в себе си – без условности, предразсъдъци, човешки йерархии и страх.
Работи ли вече над нов роман, какво ни завещаха нашите прадеди, има ли пресечна точка между религията и вярата, защо новите поколения са по-изобретателни и за какво мечтае – на тези и други въпроси специално за читатели на Plevendnes.com отговори писателят Нидал Алгафари.

– Г-н Алгафари, последната книга от четирилогията Ви вече е факт. Какво послание носи тя и как поставя финал на тези красиви истории за българщина, за любов, за изконни ценности?

– Много трудно мога да кажа, че има конкретно послание. Но това, с което се опитвам да стигнат книгите до читателите, е да се гордеят още повече с мъдростта на нашите прабаби и дядовци, които са ни завещали техните вярвания, обичаи, традиции и бит.

– Конкретно в последната книга какво Ви водеше, каква цел бяхте си поставили и какво ви беше интересно?

– Ако трябва да съм честен, беше ми много трудно, защото трябваше да приключа историите на много герои. Очертаваше се да се отиде към 5-ти том, но не се случи. Има истории, които оставих с отворен край. Други ги завърших, а има и такива, които бях заложил още в първия том как ще завършат. Дъщеря ми, на чието мнение много държа, ми каза, че това е еманацията на тъгата. Независимо, че повечето събития се развиват с щастлив край, се усещала много силна тъга. Може би е така, защото се разделям с тези герои, а те са като мои деца.

– Значи читателите със сигурно ще плачат и ще има много силни емоции, които ще ги завладеят още от първата страница.

– Да, убеден съм. Ще има много случки в четвъртия том, за които ще им е тъжно. Но въпреки огромната тъга, читателите се срещат с мъдростта на нашите прабаби и дядовци, които винаги са намирали най-добрия начин да излязат от различни ситуации. Тези хора са намирали философски начин, който не е свързан нито с догмата, нито с канона, нито с традициите. При тях всичко е можело да се видоизмени в дадена ситуация в името на доброто.

– И веднага бих искала да направим паралел с настоящето ни. Вие сте родител, имате две пораснали деца. Как виждате сегашните поколения?

– Поколенията след нас – на децата и внуците ни, са изключително изобретателни, по-гъвкави. Хора, които имат съвсем друг начин на мислене заради технологиите, с които разполагат. Те вече не се обременяват с тежестта на многото прочетени книги, многото изгледани пиеси и филми, защото всичко това им е сдъвкано и събрано по много достъпен начин, наречен Интернет. Техните ценности са различни от нашите, но представите за добро и зло, красиво и грозно са си същите. Аз съм виждал децата ми, като по-малки, как тичат да помогнат, ако нещо ги разтревожи, как, за разлика от нас, възрастните, много бързо създават екип от враждуващи помежду си страни в името на това да помогнат на някого.

– Какво можем да вземем от нашите предци?

– Когато се върнем към обичаите и традициите, ще видим как са намирали решение на всеки един казус. И то винаги е било в името на доброто. Ако една невеста не може да зачене, са намирали начин да заобиколят и догмата на черквата, даже и традициите, в името на това тя да бъде щастлива. Как са се отнасяли с децата, останали без родители, как са се отнасяли с децата, които са били с различна сексуалност, ако щете. Аз не успях да го напиша в книгата, но се оказа, че по нашите села и това са разрешавали – така наречените трети полове. Винаги са гледали с добрина, защото това е човешко същество и то има нужда да живее. В тълпата е имало хора, които са били като шила – готови да разкъсат, да убият, но винаги се е намирал някой мъдър, добър човек, който да изведе хората от блатото.

– И може би са се отнасяли по-деликатно към другия, с по-голямо внимание към човешката душа.

– Със сигурност, защото те са вярвали в това, че във всеки един от тях е частица от Бога. Затова, ако тръгнете да разглеждате малко по-подробно в обичаите ни, ще видите, че Лазаровден, Еньовден, коледарите, Тодоровден и др. нямат нищо общо с християнството, те са езически. Но църквата се е приобщила към нашите вярвания, а не обратното. Затова по нашите земи никога не е имало религиозни фанатици, каквито има в Русия, Гърция, Полша, Испания, Италия, в ислямските държави. Ние сме били винаги изключително толерантни във всяко едно отношение.

– А религията и вярата имат ли пресечна точка, според Вас?

– Религията и вярата имат пресечна точка само във външната обвивка. Религията означава да се върнеш към себе си. То би трябвало да бъде така, само че тези, които институционализираха вярата, го направиха с една единствена цел – да влияят, да могат да управляват, да могат да забогатяват. Дали ще бъде църквата, или вакъфските имоти, или синагогата – те винаги са най-богатите. И се оказва, че това богатство се ползва безсмислено, защото в края на краищата вярата на хората е в самите тях, в сърцата им, в душите им, а не в постройките и тухлите. В момента, в който се създаде йерархия, която да представлява вярата ни, това означава, че вече няма нищо общо с истинската вяра. Погледнете описанието на Христос в Библията – с какви дрехи се е движел, с какви транспортни средства, с какви пари е разполагал и т.н., и погледнете който и да е наш владика или наш патриарх, или католически папа на какво прилича.

– Въобще идеята за посредници между човека и Бога как Ви звучи?

– Не може да има посредници, затова нашите предци са се молили директно на Бога. Ходели са в черква по-скоро, за да се видят с другите, да се съберат на едно място. Иначе всеки в къщата си е имал някакъв образ, който си е представял и с него е общувал. Те са се молили на душите си, молили са се на всичко, което е по-силно от тях – да им помогне в името на доброто.

– Какво Ви носят тези многобройни срещи с читателите из цялата страна? Те биха могли да бъдат и някакъв индикатор за това от какво се вълнува съвременният четящ българин?

– Тези срещи ми носят много неща. Едното е, че мога да закарам книгите до самите хора, защото на много места в страната вече няма книжарници. Другото нещо е, че черпя от тези срещи много случки, традиции, обичаи, за които ми разказват хората от даденото населено място. Някои от тези разкази са влезли в четвъртия том даже – от град Елена, от Панагюрище, и те доказват, че нещата, на които са ни учили и са ни възпитавали в годините, не са най-верните, а са по-скоро пропагандна история. Тези срещи ми носят и голямо удоволствие. В едно монтанско село след дискусията стана един достолепен човек и ми каза: „Аз съм на 82 годни и за последните 55 години вие сте първият жив писател, който минава през селото ни“. Тези хора имат нужда от култура, от срещи с духовното – книги, живопис и т. н. А не само да седим на жълтите павета, да се тръшкаме в алкохолни опиянения защо този не ни чете, защо не ни купуват. Просто ние трябва да си потърсим нашите пътеки към хората.

– След тази последна затворена страница, предполагам вече пишете нов роман?

– Пиша следващия роман. Вече са факт 50-60 страници. Става дума за една много красива любовна история между Него и Нея, само че те са над 75-годишни. Искам да покажа, че любовта не може да бъде само за младите и за средната възраст. Тя може да бъде за всички. И може да бъде красива и когато човек е в последните стъпки в живота си.

– Чудесно звучи. Отиваме в по-различна тема. Оставихте ли политиката в миналото и писателството ли е новото Ви амплоа?

– Ще се опитам да бъда само писател. Убедих се, че по нашите географски ширини не се прави политика. Това е едно надиграване между хора, които нямат различни идеологии, различни идеи или казуси, а че единственото нещо, което ги обединява в борбата за власт, е личното облагодетелстване. И го доказват в продължение вече на много години. Познавам само двама по-изявени политици, които влязоха и излязоха чисти от политиката – това са Жан Виденов и Филип Димитров. Всички други се облагодетелстваха по един безобразен начин за сметка на всички избиратели. Харчат безумни пари за плакати, билбордове и рекламни клипове, а в края на краищата, когато вземат властта, започват да говорят други неща. Просто това не са политици. И много интересно от какво ги пазят тези десетки бодигардове, кортежи и т. н.

– А снима ли Ви се филм?

– Много. Мечтата ми е да се реализира романът ми като филм. Дали ще стане, не знам. Много е скъпо начинанието.

– Пожелавам Ви го – дано се случи. Следите ли новото българско кино и допада ли Ви?

– Да, следя го. Смятам, че има много силни филми. Съответно има и безобразно слаби и пошли. За мое съжаление най-рекламираните заглавия, обикновено са най-слабите. Но тези нови продукции, които се дават по телевизиите, български сериали и някои български филми са много големи крачки напред.

– Интересува ли Ви какво се случва в БНТ, както и проявите на Емил Кошлуков?

– Не, не ме интересува. За Емил Кошлуков трудно мога да говоря, защото трябва да му се даде някакъв период от време да видим дали ще успее да се впише в Националната телевизия. Тя е много особена институция, в която много интереси се преплитат. Има хора, които смятам, че много отдавна трябваше да са напуснали и да нямат досег нито до микрофон, нито до камера. И въпреки това продължават даже да излизат на екран и да говорят. Явно, че зад тях стоят някакви лични интереси на по-изявени политици. На мен ми се е случвало много често, като бях в БНТ, да поискам някого да го освободя от работа, защото изобщо не идва или не си изпълнява задълженията. И в момента, в който реша, че го махам, ми се обаждат едни доста високопоставени политици да се застъпят за него. Така че не съм сигурен какво точно се случва сега там. Това, че Кошлуков е малко по-екстравагантен, малко по-експресивен, това, че има издънки, нека не е водещо. Доколкото го познавам, той е интелигентен. Уважавам го затова, че той успя да направи не малко в живота си, макар че ние винаги сме били на противоположни позиции.

– Какво друго Ви вълнува на този етап от живота Ви? Какво Ви е интересно?

– Освен книгите и семейството ми, в момента ме вълнуват проблемите в Сирия. Тези упражнения, които си правят върху главите на хората, търговците на смъртта. Незаслужено умират хора, биват изтезавани, биват подлагани на унижения, на глад, на страшен геноцид. Но така се случи, че зад този диктатор с всичките му кървави убийства в Сирия застана Путин и това го запази.

– Съпругата Ви Мадлен Алгафари е вашият пръв читател.

– Да, тя поправя безобразно многото ми грешки. Аз все още се надявам да се намерят достатъчно добри критици в България, които да напишат хубава критика за книгата ми. Не да ме хвалят, а да създадат нещо обективно.

– Как се виждате след 10 години?

– Ако съм здрав, да съм написал 2-3 големи романа, да се радвам на внуци, да се радвам на това, че съм един от тези, които са оцелели в България в тези трудни години, които минаха. Да се радвам на това, че имам достатъчно много приятели вече в цялата страна. И дай Боже да съм снимал този мечтан филм!

– Пожелавам Ви вдъхновение и здраве!