Димчо Дебелянов е роден на 28. 03. 1887 г. в гр. Копривщица. През 1895 г. семейството му се преселва в Пловдив, скоро след това умира баща му, а от 1904 г. младият Дебелянов заминава да учи в София, където завършва Първа мъжка гимназия. Работи като чиновник на различни места, за да се издържа. Поклонник на поезията на Пенчо Славейков, той публикува за пръв път свои стихове в сп. „Съвременник“ (1906). Записва право, после литература, но поради липса на средства прекъсва следването си. През 1910 г. заедно с Д. Подвързачов издава „Българска антология“, съредактор е на сп. „Звено“. Завършва школата за запасни подпоручици, а в началото на 1916 г. отива като доброволец на Южния фронт, където – като командир на рота – загива на 02. 10. 1916 г. Стиховете на Дебелянов са събрани посмъртно в „Стихотворения“ (1920) под редакцията на Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов. Нежен лирик и елегик, символист, бохема, хуморист и преводач, Дебелянов извървява сложен, но собствен път в поезията и открива нови посоки в развитието на българската поезия.
Източник: liternet
Искаме да ви споделим избран от нас стих на този прекрасен поет!
МИГ
Дали се е случило нявга – не помна,
не знам – ще се случи ли… Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени –
мъжете там хилави воини бяха,
жените – отвъргнати, неми сирени…
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх, и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен –
и нямаше там ни пространство, ни време…
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислил, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тьй горд и надвластен, а ние –
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!
Напразно, уви! – Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда –
и ропот, и смях в тишината нахлуха…
„Пиян е, безумен е!“ – някой прошушна…
Аз станах. – Небето бе празно и глухо.
Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна.
