Уникална изложба на калиграфия под мотото „Буквите говорят“ откриха в галерия „Дориан“ младите автори Симеон Желев и артистичното семейство Петър и Полита Караилиеви – и тримата възпитаници на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. В Деня на народните будители – 1 ноември, те изпълниха арт пространството със светлината на красиво изписаното слово на кирилица. Почитателите на калиграфията могат да видят и впечатляващи ръчно изработени книги до 13 ноември 2018 г.
Художникът Симеон Желев e родом от град Попово. Завършва ПГ по строителство и архитектура “Ангел Попов” във Велико Търново. След това завършва с пълно отличие магистърска степен по графичен дизайн и визуални комуникации. Представял е университета в десетки изложби и конкурси у нас и зад граница. Участвал е в съвместна студентска изложба в Ниш, Сърбия, както и в експозицията на търновската Алма Матер “Българската кирилица” в Европарламента в Брюксел. Носител е на престижни национални и международни награди, между които е и Академичната награда на Община Велико Търново. Негова слабост е калиграфията, която е и тема на докторската му дисертация.
За Plevendnes.com той даде специално интервю.
– Представяте експозиция на калиграфия „Буквите говорят“ в галерия „Дориан“ в Плевен заедно с двама ваши приятели и колеги – Полита и Петър Караилиеви. Как се стигна до изложбата?
– С моите колеги и добри приятели Петър и Полита Караилиеви от много дълго време се занимаваме с калиграфия. По идея на Иво Станев направихме изложбата „Буквите говорят“ в галерия „Дориан“. Решихме, че ще много хубаво да представим работи и на тримата, тъй като всички сме на мнение, че кирилицата и красиво изписаното слово като цяло се срещат рядко в българското общество. Иначе има тесни специалисти, които се занимават с това, но ние се опитваме да го популяризираме повече. Представяме красиво изписани думи с приятни послания за позитивно мислене, взаимопомощ, уважение – такива малки неща, които сякаш хората започват да забравят, тъй като ежедневието ни е супер забързано. Ние сме си поставили за цел да подсетим хората, че има и други неща освен работа и задължения.
– Как предавате посланията си?
– Нашите послания са изписани на табла, на хартиени платна. С колегата Петър Караилиев представяме и ръчно изработени книги. Всичко е правено на ръка – подбира се хартията, пише се калиграфия върху нея или някакви по-абстрактни форми, каквито имам аз – колегата е с по-класическа насоченост. След това се подрязва хартията, подшива се, подлепя се всичко, слага се твърда луксозна подвързия. В изложбата представям и скицник, в който са показани малки детайли от това, което правя, и мисля, че ще е интересно за публиката. Показвам и едно портфолио, което също е изработено на ръка и се включва много приятно в цялата композиция. Отделно има 3 малки скицника, изпълнени с калиграфски заигравки – преди да започна да правя същинската калиграфия се „разгрявам“. Искам да се види самият процес, скицата, която е довела до крайния продукт.
– Представяте книгата и в друга светлина.
– Да, правим различни интерпретации на книгата – тя става някаква скулптура, макар и не точно в тези класически форми.
– От къде идва у Вас интересът към калиграфията?
– От малък имам интерес към буквите. В трети клас се запознах за първи път с графитите като нещо интересно и ново и започнах да си рисувам някакви буквички, да ги разчупвам повече. Исках да правя тези графити, които правеха батковците. Това нещо продължи дълго. Паралелно с това ходех на уроци по рисуване, но графитите си останаха някаква страст. Те пък ме подтикнаха да търся образование, което е свързано с изобразителното изкуство. Там попаднах на двама много добри преподаватели, които много ми повлияха. Това са доц. Пеньо Пенев и доц. Светослав Косев. Двамата са изключително важни личности за мен и много са ми помогнали за професионалното ми и личностно развитие. В университета калиграфията беше заложена по-късно, но аз започнах още от първи курс. Тя ме грабна като нещо ново и малко по-различно от графитите. Имаше нещо магично в нея. Двамата ми преподаватели ме подкрепиха, отделяха ми внимание и ми обясняваха. Така графитите и калиграфията започнаха да вървят ръка за ръка – едното обогати другото. Последваха години практика и вдъхновения от всякакъв тип.
– Какво Ви е интересно в двете направления, в които се развивате?
– И при двете има надписи, носещи някакво послание – това ги обединява. Калиграфията до един момент я възприемах като нещо, което може да се изписва само на хартия, но в последствие успях да я съчетая с графитите и се получи нещо като улична калиграфия. Отделно това е и световно явление – може би от 2007 г насам. Един холандец е основател на това движение калиграфити, което комбинира графитите с калиграфията и ги пренася на улицата. Като навлезе калиграфията в уличното изкуство, се усети едно позитивно развитие на самите рисунки по улиците. Вече не са чак толкова грозни, а са по-изящни и красиви. Това е благодарение на артистите, решили да влязат в тази среда. Те успяват да обогатят уличното пространство.
– Това е много интересно.
– Да, много е интересно. Това изследвам и в доктората си на тема „Графити изкуството и социализация на калиграфията в края на ХХ в и началото на ХI в.“
– Вие сигурно сте първият в България, който прави такова изследване?
– Мисля, че е така. Поне аз не съм срещал друг артист, който да пише точно за това. Иначе по света има много хора, които са писали много за графити изкуство и за стрийтарт и много по-малко, които са писали за калиграфията, пренесена на улицата.
– А защо е толкова интересна и толкова лесно достига до зрителите комбинацията от калиграфия и графити?
– Самата калиграфия има хилядолетна история –тръгва от Двуречието, Египет, после Рим. Калиграфията е европейска, китайска, арабска. До нас е достигнало нещо, изведено за хиляди години от много хора, които са мислели за красотата на буквите. Така калиграфията се е развивала, усъвършенствала се е. В нашето съвремие ако един млад човек носи огъня в себе си, може успее да усвои тези умения, макар че никак не е лесно. Постоянно трябва да се упражняваш, за да свиква ръката и да може на един дъх да изпише буквата, думата и целия текст. Когато един артист с графити история усвои класическата калиграфия, успява да се облагороди. И когато започне да прилага на улицата уменията си, хората ги гледат вече по друг начин. Те не виждат вече тези криви надписи, които най-често ги пишат тийнейджърите, а усещат, че има по-голяма мисъл в това, което е представено. Така надписите по улицата започват да звучат различно.
– Споменахте, че има някаква магия за Вас в буквите – в тези символи, натоварени с философия и дълбок смисъл, съпътстващи човечеството от зората му. Какво са за Вас буквите?
– Една буква може да бъде написана по много различни начини и всеки път за изразява различно нещо. Буквата А веднъж може да ни говори нещо позитивно, друг път – нещо игриво, третия път – да е тъжно или агресивно. Самият начин на изписване говори много за това какво искаш да кажеш.
– Значи буквите могат да бъдат натоварени с емоции, с чувства?
– Да, разбира се, защото латиницата, например, е извървяла много голямо развитие в човешката история и това не е случайно. Цялата идея на буквите и на текста е ние, като човешки същества, които не живеят толкова дълго време, да оставим това, което сме научили, за следващите поколения. А те от своя страна да научат тази информация по-бързо и да я надградят, като я предадат на идващите след тях. Това е функцията на същината на буквите. Въпросът е, че тези букви могат да бъдат натоварени допълнително с емоции и с информация. Те могат да бъдат много грозни и криви и да предоставят тази информация, но могат да бъдат много изящни и красиви и да допълнят тази информация, която предоставят на читателя. Не можем да си представим свят без текст – навсякъде го има и е написан по различен начин, като винаги той комуникира с минувача, с купувача, потребителя, читателя. Винаги шрифтът има много важно значение в днешно време и той комуникира с хората на подсъзнателно ниво. Проблемът е, че малко хора обръщат внимание точно на това как са изписани буквите.
– Точно това исках да споделя, че словото е закодирано в нас като хора и ни влияе, дори да не си даваме сметка. Същото е и с писменото слово.
– Да, точно така. Когато всичко около нас е красиво, и ние също се стремим да бъдем по-добри или да го пазим. Наскоро четох за теорията на счупените прозорци. Накратко става въпрос за това, че ако едно счупено стъкло на сграда не се смени бързо, то скоро след това цялата сграда ще бъде с изпочупени прозорци. Хората виждат, че сградата не се поддържа и се разрушава и това разрушение се провокира и в тях като проява. Пространството започва да им влияе. Обратното също е вярно. Може да разширим принципа и да дадем пример с цял град – ако той се поддържа чист, има красиви надписи по улиците, включително уличните реклами, това ще влияе и съзнателно, и подсъзнателно на хората, които живеят там.
– И в този ред на мисли може да споменем, че чрез красивото слово човек може да бъде провокиран да развива добродетели у себе си, а това е един от акцентите на експозицията ви „Буквите говорят“ в галерия „Дориан“.
– Да, именно.
– А у вас лично какви добродетели провокира това занимание?
– Първото, което калиграфията възпитава, е търпението. В днешно време всички са забързани и искат всичко да стане веднага. Това се забелязва и при децата – особено заради мобилните телефони те забравят да пишат с химикалка или молив. Моят преподавател ми е разказвал, че на времето са писали с перо и с мастилница, а това нещо те кара да внимаваш и да пазиш чисто, защото ако си разлееш мастилницата, ще си изцапаш целия лист и трябва да започнеш отначало. Ако децата се обучават да пишат красиво, те ще се научат на търпение, на дисциплина, концентрация. И всичко това след време ще даде добри резултати за тях.
– Вие имате ли предпочитания към определена азбука? Глаголицата интересна ли вие, или предпочитате кирилицата?
– Глаголицата е феномен, според мен. Въпросът е, че тя много трудно би намерила приложение в момента в нашия свят. Това, което имаме, трябва да си го пазим и да го развиваме, за да става по-хубаво. Ние в момента пишем на кирилица и трябва да я съхраним с всички сили, да се борим за нея. Да не пишем на шльокавица, както някои се изразяват. За мен това е най-важното – кирилицата. И да си пазим българското. Това е нещото, което много ни отличава от останалите държави, а в днешно време всеки иска да е уникален.
– Как реагират хората на различни възрасти на вашите работи?
– Калиграфията винаги буди само позитивни отзиви – нищо друго. Тя е облагородявана хиляди години и дори един автор, запознат с нея, да я интерпретира по свой начин, няма как да сбърка. И малки деца, и млади хора, и зрели хора винаги се впечатляват от калиграфията и са любопитни да разберат как се изписвам буквите. Понякога ме питат какво съм изписал, защото не винаги целта ми е да е четим текста, а да е по-абстрактен, за да говорят буквите само с емоция – със следата, която четката оставя, с трепването на ръката понякога.
– Как намирате пространството на галерия „Дориан“?
– Галерията е страхотна! Има много добри възможности за експониране на творби. Не се ограничава творецът по никакъв начин. Тук може да бъде показано всякакъв тип изкуство, което за съвременен артист е много важно, защото има много неконвенционални форми на изкуствата, които класическите галерии трудно биха успели да представят. Чувствам галерия „Дориан“ като точното пространство, създадено за съвременно изкуство.
– Заниманията Ви с графитите продължават ли паралелно с калиграфията?
– Да, продължават, даже ги смесвам двете.
– Какво направихте последно?
– Създадох стенопис в Училището по изкуства и занаяти в село Русаля, Търновско, за социално слаби деца. Спечелих един проект, по който получих субсидия за спрейове, и реших, че искам да направя нещо за децата там. Нарисувах един октопод. През цялото време, докато работех, те много му се радваха. Успях пак да включа малко калиграфия.
– Кога Ви предстои да защитите доктурантура?
– Вероятно през зимата на 2019 или през пролетта на 2020 г – нямам точна дата. Все още си пиша научния труд.
– Имате желание да продължите да преподавате. Какво Ви дава работата с артисти, които са съвсем в началото на пътя си?
– За мен много важно е това, което съм научил, да мога да го предам на други хора. Животът се обезсмисля, ако всичко си пазиш за себе си и само трупаш, трупаш. Да кажем цял живот човек се усъвършенства, учи и накрая си отива от този свят, без да е предал натрупаното знание на някого. Това за мен е напразно изживян живот. Смятам, че всеки, който има знания и опит, няма какво да го спира да предава това, което е научил. Това е едно от най-важните неща.
– А и така се осъществява някаква приемственост в различни направления. Как провокирате студентите, как ги мотивирате да търсят себе си и в същото време да приемат с широко отворени сетива цялата информация, която им се преподава?
– Първо се опитвам да ги накарам да мислят извън рамката, която им е зададена. Защото на човек, като му се даде някакво задание, се вкарва в някакви рамки. Идеята е да се опиташ да разчупиш, да направиш нещо ново. За да излезеш от тази рамка, помагат експериментите. Тръгваш да търсиш някакви по-различни методи на изграждане на формата или каквото и да е. Експериментът играе много важна роля. Не знам дали провокирам по някакъв начин студентите. По-скоро се опитвам да ги накарам да повярват в това, което имат като идея да направят, да се опитат да го развият. В началото човек винаги тръгва по-плахо, не знае за какво става въпрос и има нужда от някой, който да му е подкрепа, да го мотивира. Аз съм асистент и моята задача е това, което лекторът преподава, аз да го обясня по време на упражненията и да се научат нещата в процеса на работата.
– Защо правите ръчни книги?
– От дете обичам да излиза нещо от ръцете ми, т.е. да създавам нещо от елементи и то да добие някаква форма. Обичам чистото творчество – да създадеш нещо от нищото. Както Бог е създал мъжа и жената. Целият процес на изработването на една книга на ръка ми доставя изключително голямо удоволствие и се чувствам прекрасно. Вземаш коренно различни елементи, променяш им формата, навържеш ги по някакъв начин и цялата тази композиция от форми вече придобива смисъл и значение. Вътре в себе си имам някакъв огън, който никога не угасва и ме кара да създавам нещо физическо, а не дигитално или въображаемо. Така всеки човек може да го пипне, да го види. В случая са книгите, след години може да е нещо друго.
– А как оценяват хората книгите Ви?
– Показвам ги на малко хора, но тези професионалисти, които са ги видели, се впечатляват много. Навремето, до създаването на печатната преса, книгите са се правели на ръка, дори хартията и мастилото. В днешно време това е рядкост. В Западна Европа има много малко майстори, които могат да го правят. Отделно художниците майстори са също твърде малко. Затова реших да покажа книгите на повече хора чрез експозицията в галерия „Дориан“ и се надявам всички да се зарадват на това какво може да се направи от една хартия, четка и перо.
