Деян Боев е 25-годишен творец, роден в Габрово. На 6 юли откри самостоятелна експозиция под мотото „Изчезващи ситуации в галерия „Дориан“ в Плевен, която може да бъде посетена до 17 юли. В нея представя 25 работи – платна с акрил и скулптури, изпълнени с шамот и теракота. Талантливият млад автор е завършил „Скулптура“ във Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет. В момента е докторант в същото учебно заведение и съчетава научната работа с творчеството и преподавателската дейност. Участва в групови и концептуални проекти, представяни във Велико Търново, Пловдив, София, Варна и други градове. Съосновател е и член на артистичния колектив „Многоточие”, с който организират артистични акции в градска среда във Велико Търново и Пловдив. Повече за себе си и за изуството Деян Боев разказва в интервю за Plevendnes.com.
– Какви са най-близките ви творчески цели?
– Може би да задържа тази динамика, която имам от 2012 г благодарение на различни арт групи, може би. Тук трябва да спомена група „Дупини“ – В. Търново, която организира пленери в село Габровци. Имат партньорства с много други групи в световен мащаб – основно Корея. Друг важен момент за развитието ми е контактът ми с колегите от ателието по скулптура, с които сме учили 5 години заедно. С тях основахме творчески колектив „Многоточие“, който е регистриран в Пловдив.
– Разкажете повече за него.
– Той е следствие от работата ми в ателиетата с колеги, както и с други приятели и съмишленици. Решихме да го регистрираме, иначе ние работихме заедно през целия период на обучение и след това, поддържаме комуникация. 10 автори сме от цялата страна – все хора с художествено образование. Реализирали сме няколко акции в градска среда. Стартирахме с акцията „Антиконформизъм и изкуство“, отделно и кураторският проект на Илиян Лалев „Мащаби в социалното“ – той е много сериозен форум, който 2 или 3 години се състои. Първо във Велико Търново, след това в галерията на „Шипка“ 6 в София. Илиян Лалев ангажира вниманието на публиката със социални теми – различен реакционизъм от опитни артисти и от млади такива. Проектът е с основна концептуална мотивация от Атанас Тотляков – той е художник, който също преподава в Университета. Динамичен мъж, който работи много с млади артисти, главно студенти. Контактът с преподавателския колектив във Велико Търново винаги е бил много добър, имаме общи проекти.
– Целта на творческия колектив „Многоточие“ каква е?
– Да популяризира съвременното изкуство в България, да създава културни инициативи, изложби, пърформънси – всичко, свързано с първите десетилетия на 21–ви век. Затова е многоточие, тъй като свързва много точки, много възгледи – главно на млади творци. И търсим една динамика в един по-алтернативен вид и предпочитаме точно такива алтернативни пространства като галерия „Дориан“ в Плевен. Нови места, с нов заряд, нов импулс. Хора, с които да се работи динамично и да постигаме по-съвременни резултати, в смисъл на това, че визуалната култура е необходимо да бъде развита и в друга посока – не само в контекста на разпознаваемото. Искаме фокусът да не е само върху реалистичната форма – нещо, което се прави десетилетия. Повече от 150 години на Запад, а и на Изток се работи в различни плоскости, експериментира се много и мисля, че българският зрител заслужава да получи събития от такъв тип – по-концептуални, с различна форма, с друг заряд. Да се обърне внимание на неща, които са отвъд строго разпознаваемите визуални уседнали неща в съзнанието ни. Жанрове като натюрморта и портрета, например, сега вече са развити в доста различни направления и от български автори. Искам да спомена специално Богдан Александров, който работи в много силен съвременен контекст на портрета. При натюрморта – Свилен Стефанов. Има много български имена, които се изявяват – на алтернативната сцена, големи капацитети са. Например Петър Цанев прави едни страхотни изложби и проекти, свързани с концептуални обекти, с фотография и обект. Това са все активни професори, преподаватели, доктори в областта на изкуството и мисля, че има много добър контакт между тях и нашето поколение от 90-години на миналия век.
– Младите творци в България ли са по-отворени към такива концептуални проекти?
– Докторант сте. Каква е целта ви в тази посока?
– Това е едно стъпало, което дава възможност после за преподавателска дейност. Контактът със студентите, които винаги са колелото на интелектуалния процес в една държава, не е за изпускане. Отделно е време за мен, което през трите години е досег с много литература, с много теоретични задачи. Тази експозиция в Плевен е сглобена в свободното ми време, в което не съм ангажиран с неща, свързани с университета. Тази докторантура дава възможност 3 години човек да се фокусира върху собственото си развитие.
– Кога ще я защитите?
– В късната есен на 2019 година.
– Каква е темата?
– Българската монументална скулптура в един определен период – анализирам тенденциите и проблемите в последните 40 години. Там има много важни раздели – социалистическата скулптура след партизанските паметници, след това преминава в един период на повече паметници на героите, които са от Освобождението, и големите ансамбли от 80-те години – на Крум Дамянов и Величко Минеков. Стигам до сегашните реализации, които са след 1989 г – коренно различен контекст. По някакъв начин търся съпоставки между тези два периода, които са два отрязъка от историята на България и са различно развитие на пластичната култура.
– Предполагам, че това доста ви е обогатило.
– Да. Най-малкото посетих различни места в България, на които не съм бил. Миналото лято посетих Северното Черноморие, сега Бургас, където съществуват доста паметници с руски контекст в съвременна форма и такива, които са от симпозиуми – пленерна култура. На други места за мен беше изненадващо да видя изоставени големи реализирани скулптури в парк в Нова Загора, където тревата почти ги е покрила на 2-3 метра. Не съм убеден, че липсата на средствата е точно причина големи, стойностни неща да бъдат забравени. В Габрово, от където съм, има много стойностни реализации. За мен един от най-добрите паметници на 60-те години е на капитан Дядо Никола от Димо Лучанов – един автор, който, според мен, не е изследван достатъчно, но има страхотна грамотност за пластиката. Посещавал съм Сърбия и Южна Корея – две тотално различни места. Мисля, че навсякъде комерсиалното е водещо – не само като цена, а и като възглед. Американският тип паметници, които са строго реалистични – един лъснат бронз, са нашумели навсякъде.
– Това не е новина.
– Абсолютно не е. Това е тенденция от последните 30 години. Не знам защо. В същото време в Германия има едни абстрактни, концептуални паметници – например този на Холокоста. С по-идеен заряд има много във Франция, в Англия. Идеята и формата винаги са свързани, но комерсиалното, продаваемото някакси е на преден план. Културата на бързата закуска ни превзема и наистина не е от вчера този проблем.
– Трудно е да се прогнозира накъде ще се развива той.
– Всичко според мен е агресия на сетивата. Виждаме го в 3D киното, в екшън продукциите – по-скоро акцентът е върху ефектността и адреналина, с които в ежедневието си се инжектира всеки един от нас, но след това, може би, търсим някакъв катарзис. И нямаме време за фокус върху тия изчезващи ситуации от ежедневието. Лично аз търся спасение във философията, основно в Източната. През последните 5-6 години се интересувам от японския дзен будизъм, занимавал съм се 4 години с медитативни практики, които са ми дали този възглед да търся нулевата точка, която е извън времето. От там и осъзнаването, че всеки един момент отминава. Ако търсим пък Западен контекст, много голямо впечатление ми направи този синтез в сборника на Марк Аврелий, който има интерес към философията, специално към стоицизма, и изследва битието си по един много интересен начин. Тези неща някакси ме отвличат от жестокостта на 21-ви век, защото той е много конкурентен, много смилащ сетивата, на рекламен принцип основан е и аз се боря с тези тенденции по свой собствен начин чрез тези храмови колони, които съм си изградил.
