Димитър Динев е истински будител. Непреднамерен, непретенциозен, нестандартен, ярък, откровен и провокиращ с истините, които изрича. Живеещият в Австрия писател обича България, страда за нея, вълнува се от историята, която съгражданите му продължават да създават. Затова често се завръща в родината си и е готов да завръща отново и отново. Готов е и да застане с името си зад смислена кауза, която да популяризира българската култура по света.
„Ако останем будни, никога няма да бъдем асимилирани“, казва Динев. Тъгува, че почти никой в България вече не се чувства отговорен за словото.
Емигрантът никога повече не може да се загуби, защото е обречен да се ориентира, смята писателят, чиито книги се изучават в австрийските гимназии. Той е в София по повод ново издание на романа „Ангелски езици“.
Димитър Динев пред Даниел Димитров от БТА – за свободата и асимилацията, за бързото и бавното писане, за писането на ръка като подход към изкуството, за ритъма на думите в езика, за мисленето надезично, за това дали е огорчен от България, за обезценяването на словото, дали сега би напуснал родината си, за мисията на културата и за признанието да изучават книгите ти в училище.
Разговорът с Динев върви с леката. Въпреки изтощителната му програма в София и умората, която надвива всеки нормален човек, подложен на провокацията да говори с непознати – почти без прекъсване. Динев е поредният пример, че само най-големите имена в изкуството са и големи хора. Той е здраво стъпил на земята и нито за миг не си позволява да спусне бариера към събеседника си или да се разсее, независимо от темата.
Г-н Динев, хората на изкуството трябва ли да пазят дистанция?
Хората на изкуството трябва да останат чужди. И това е абсолютно аподиктично. Ако не успееш да станеш чужд, това по някакъв начин ще те корумпира. Има една сентенция, че само свободни хора мога да са чужди един на друг.
Защото всяко сближаване е вид асимилация, ти по някакъв начин материализираш другия човек, синтезираш го, а човешките отношения не могат да се синтезират. Другият винаги е извън моето можене и извън моето познание. И това е красотата на човешките взаимоотношения. Стане ли другият част от моето познание, значи го принизявам, той вече не е човек. Затова трябва да сме чужди.
А за да запазим човечността, трябва да останем нащрек. Или още по-точно – да останем будни към наранимостта на другите. Ако останем будни, никога няма да бъдем асимилирани.
Любовта също не е синтез, тя е да си едновременно на една височина с другия, да сте заедно. Което означава несинтез. Всеки синтез е принизяване на другия, тоест подчиняване.
Играете си с думите постоянно, променяте ги в движение, докато не намерите най-точната в даден контекст. Като говорите за наранимостта на хората, не мислите ли, че хората станаха прекалено нараними в днешно време и доколко трябва да се съобразяваме с това?
Може би първо трябва да уточним какво означава думата насилие – действаш така все едно си сам на този свят, а другите са тук, за да поемат твоя акт. Нараняваш някого при всеки акт, в който действаш така, сякаш си сам.
Мисля, че човек може да понесе много, но това вече е грешният подход. Ние не носим отговорност за себе си, а за другите. Ние може да простим насилието на някого и това е наше право. Но ако някой нарани друг човек, ние трябва да му потърсим отговорност. Точно това е интересният модел на всяка етика – че другият винаги има право.
В моето детство четох една стихосбирка на Владо Левчев, който казва че наранимостта е свята. Като поет той го е усетил.
Цитирате Владимир Левчев. Кой друг от българските Ви колеги е оставил и оставя следи във Вашия живот?
Владимир Зарев е едно особено явление. Естествено, че съм пристрастен. Няма друг български автор с толкова много романи. Освен това, той преминава през всички епохи с вдигната глава и не може да се срамува от нищо, което е написал. Харесвам и Александър Томов, който много ме беше впечатлил със сборника разкази „Елегия за птици“.
А защо бързото писане е срам за майстора?
(Смее се – бел. а.) Всичко е въпрос на темперамент. Обичаният от мен Йозеф Рот, а и Ханс Фалада, са известни с бързото си писане. Фалада има големи романи, писани за отрицателно време, но в същото време няма изречение, от което може да се срамува.
Примерите, които дадох са свързани с автори от друга епоха все пак. Те имат друга концентрация към това, което вършат. Днес разсейването е много голямо. Днес и отговорността към словото е променена под натиска на бързината. И така се губи старата отговорност, която носехме всички навремето.
Затова ли пишете на ръка – за да не се разсейвате?
Това при мен вече е подход към изкуството. Мисля, че пишейки с ръка, връзката ми е много по-директна. Може всичко да е внушение или голяма глупост, това няма значение, важното е, че го изживявам като истина. Движението на ръката е друго – плавно, и това се усеща в стила и нещата, които създаваш.
Самото движение на пръстите върху компютъра е разкъсващо, докато удряш клавишите. Аз не удрям, не причинявам насилие, не изнасилвам листа. Със сигурност знам едно – че това много повече ме дисциплинира, защото искам да напиша изречението от край до край, без да го зачертавам. Почнеш ли да зачертаваш, след три-четири изречения не можеш да разчетеш какво си написал. Тоест, ти се дисциплинираш да мислиш, преди да напишеш. А компютърът дава възможност да пишеш много, преди да мислиш.
Това има ли връзка с ритъма на думите и винаги ли успявате да хванете този ритъм?
Невинаги. Аз го усещам. Всичко е едно голямо търсене. Мисля, че всяка ситуация, която описвам, има свой особен ритъм. Идеалният вариант за всеки роман е да намериш определен ритъм за всеки герой. Така, читателят само по ритъма може да усети къде се намира, преди героят да е влязъл в действието.
А какво става с този ритъм при превода?
Той се губи абсолютно. Добрият преводач успява да намери някакъв аналог. Той не може да го запази, защото няма езици с еднакъв ритъм.
Аз работих заедно с Гергана (Гергана Фъркова, преводач на „Ангелски езици“ – бел. а.) и съм дал благословията си за този превод. Сложните пасажи ги минавахме заедно, но гледах и да запазя дистанция, и да не се бъркам много. Защото, в този случай, не съм сигурен дали моето предложение ще е абсолютно вярно. Гледах идеологически и метафорически картината да остане вярна. На нея оставих ритмичния въпрос, тя трябваше да си го намери.
Ясно е, че пишете на немски. Но на какъв език мислите? Винаги ли е на немски?
Това е тема, по която съм мислил много често. Уверен съм, че човек мисли надезично. Ако всеки човек е толкова зависим от един език и това ръководи всяка негова мисъл, той не би научил друг език. Всяко нова дума би го сгромолясала.
При това положение, обезсмисля ли се следващият ми въпрос – къде остава българският език в сърцето на един писател, роден в България?
За мен българският език се роди още веднъж в момента, в който се роди първата ми дъщеря.
Тя говори ли български?
Аз й говоря на български и тя разбира, но разбира моят български, с моите иалекти.
Голямата ми дъщеря чете на български, дори може да ги преведе на немски. Може да пише на кирилица. Малката ми дъщеря също разбира, но не толкова, защото тя се появи в друга динамика. Вече 66 процента от членовете на семейството говорят на немски и само 33 на сто – в мое лице, на български. Преди това съотношението беше 50 процента българска реч и 50 процента немски.
Сега, в наши дни, на тези години, бихте ли напуснал от България?
Не знам. Сега страховете ми са други. Тялото ми не може да понесе неща, които съм понасял на 20. Минал съм през много изтощителни периоди.
Друг е въпросът кой би те поискал на пазара, ако си на 50 и ако тепърва трябва да се справяш с езика.
Толкова ли е прозаично всичко?
Не. Не знам дали бих се съхранил морално тук. Аз би трябвало да спася децата си морално – от това обкръжение на ненавист, завист, расизъм.
Огорчен ли сте за нещо от България?
Огорчен съм, че промяната, на която съм се надявал, още не настъпва, и това ме боли много. Но човек може да е много огорчен, ако е много зависим. Аз лично не съм толкова зависим, но страдам като човек, който има приятели тук и ги вижда как се променят с годините.
От каква промяна се нуждаят хората днес?
Въпросът е как хората да останат будни. Това, което се случва, е абсолютно обезценяване на словото в България. То е така изнасилвано, както никъде другаде. И в Австрия словото се изнасилва, но има малък спасителен остров, в Германия този остров е дори по-голям. А тук е така смачкано.
Никой вече не се чувства отговорен за словото. Никой не гарантира за това, което казва. Лъже се без срам.
Най-голямото престъпление на тоталитарните режими е, че разрушават междучовешките отношения. Доверието един към друг е най-важното нещо за всяко общество. А доверието се възстановява много трудно. Това трябва да дойде от някъде – не може да се случи от низините. Нужен е елит, с който да се идентифицираш, но този елит не съществува. Може и да елит, но той не е видим, не е в медиите.
Как да оцелееш, ако отвсякъде си притиснат. Трябва ти много повече сила, отколкото на мен, който съм на друго място. Там също те притискат, но има и възможност да отстояваш светогледа си.
Тук нещата са оставени на хора, които мразят и не смятат, че човешкият живот е най-святото нещо. Това са прости неща. Ако хората са вярващи, монотеизмът е суперучилище за антирасизъм . Няма свето писание, което да те учи да мразиш.
От България бягате с компас, а сега, в Австрия, налага ли Ви се да използвате компас?
Аз, например, нямам навигация в колата си. Обичам да гледам и да се ориентирам. Който е минал пътя на емигранта, той се научава да се ориентира в света. Емигрантът никога повече не може да се загуби. Той вече е поел риска да тръгне към непознатото и оттук-насетне е обречен да познава и да се ориентира. Иначе е загубен!
Критиците говорят за стила Динев. Какъв е стилът Динев според самия Динев? Въобще, клишетата допадат ли Ви?
Това е все едно Господ да има аналитичен поглед към творението си. Тези неща се решават от рецепцията, аз нямам право. Авторът винаги е мъртъв!
Творбите Ви се изучават в австрийските гимназии? Това ли е най-голямото признание за един автор?
(Замисля се – бел. а. ) Не знам дали е най-голямото, но за мен е много голямо. Много особено е да те допуснат като човек, чиито майчин език не е немският… Случва се нещо много красиво – разрушават се всички националистически постановки на културата. Тя винаги е наднационална.
Това признание ми дава едно успокоение, защото не съм настървен постоянно да доказвам какво мога.
България има своебразно немскоезично лоби. Вашето име се нарежда сред Илия Троянов, Димитър Гочев, Елиас Канети… Има ли как тази интелектуална сила да се върне по някакъв начин към България, да й повлияе?
Това може да стане, но трябва да има желание, концепция. Трябва да има културата за това. Трябва да се осъзнае, че има културно министерство, но няма културна мисия. Трябва са се осъзнае, че всяко културно министерство е за да популяризира културата по някакъв начин и да я разпространява. Аз такива концепции не съм виждал. Знам какво правят австрийците с литературата, как се плащат преводи и как всяка година се избират 10-12 автори и се работи концептуално за тяхното популяризиране по света.
