Никола Ракитин е псевдоним на поета Никола Василев Панчев, един от най-нежните лирици в литературата ни, често сравняван с Николай Лилиев.

Той сам си избира жестока смърт – на 2 май 1934 г., месец преди да навърши 49 години, скача от влака в тунел край с. Ребърково. Причината: обвинен е в злоупотреба с държавни пари и шпионаж в полза на Румъния.

Никола Ракитин е роден на 6 юни 1885 г. в с. Лъжене, днес Трудовец, Софийско. Учи в Ботевград (тогава Орхание) и в Първа мъжка гимназия, след като родителите му се преселват в София.

През 1908 г. завършва славянска филология в Софийския университет. Заминава за Плевен, където учителства цели 25 години. Там се жени за колежката си Катя, която му ражда три дъщери.

Участва в Първата световна война.

Светла Ракитин, една от дъщерите му, разказва следния любопитен случай от детството на баща си. Той бил много палав и не наблягал особено на учението. След школото захвърлял учебниците и хуквал да играе и да скитосва по чукарите и горите над родното село.

Бащата Васил Панчев, по професия фелдшер, опитвал какво ли не, включително и „шамарената фабрика“, но без особен успех. Един ден обаче дал на момчето „Записки по българските въстания“. И малкият Никола сякаш станал друг човек. Страстта му към четенето не го напуска през целия му живот.

Първото си стихотворение отпечатва в сп. „Демократически преглед“ през 1906 г. Три години по-късно – през 1909 г., излиза и първата му стихосбирка – „Под цъфналите вишни“.

Следват „Животът може би е сън“ (1911) и „Беглец“ (1914 г.) Определят поезията му като пейзажна. Но той е и лиричен изследовател на човешката душа, както и отявлен маринист. Не са му чужди и социалните проблеми: през 1919 г. издава стихосбирката „Размирни години“, която е протест срещу войната, насилието над човека и безсмислената смърт.

Учителските години в Плевен са и много плодотворни за Ракитин. Издава книги почти всяка година, през 1923-а дори пет. Голяма популярност му носят стихосбирките „Преди да съмне“ „Слънчеви люлки“, „Дунавски сонети“, „Капят листата“ „Златните нишки“ и др., общо над 20.

Учениците му го обожават, той ги пленява със словото си. За двайсет и пет годишния му творчески юбилей Илия Бешков, негов възпитаник и след това близък другар, му подарява карикатура и стихотворение.

През 1929 г. в Плевен гостува известният тогава руски поет Константин Болмонт. Той е толкова впечатлен от поезията на Ракитин, че по-късно започва да превежда стиховете му и ги публикува в емигрантските руски издания.

В текста, с който представя българския поет на читателите, Болмонт пише:

Ако Франциск Асизки би прочел стиховете на Каспрович, той навярно би се усмихнал благоволително. Но мене ми се струва, че той, който се е радвал на мушичката, кацнала, пеейки на косата му, ще се усмихне още по-ласкаво, ако би прочел стиховете на Ракитин.“

На 3 март 1934 г. по идея на сп. „Светлоструй“ в Търново е създаден Съюз на писателите от провинцията. Учредителното събрание е в салона на местната девическа гимназия. За председател на съюза е избран Никола Вас. Ракитин, а за секретар – Димитър Добрев.

Поетът Петко Тихолов ни е оставил следния словесен портрет на Никола Ракитин:

Висок, строен, с кафяви очи, с мустаци, с правилен нос и брадичка. Носеше широкопола, велурена шапка или кафяв астраганен калпак. Говореше тихо, задушевно. Цялото му същество излъчваше скромност, доброта и благородство. В него имаше нещо мило и добродушно, бих казал наивно-детско.“

Последното изповядва и самият поет:

Душата ми е на дете душа: тя вярва и в мечти и чудеса…

Сходен е портретът на Ракитин от известния журналист Христо Бръзицов:

„С килната настрана широкопола шапка, широка като душата му; със старобългарски мустаци и брада, истински български „чичо“, приветлив, усмихнат, но когато трябва – и строг!“

Никола Ракитин е истински щастлив със семейството и учителската си професия в Плевен.Той пише следното:

„…Ей по тези хълмове, които заграждат катовенец нашия хубав град, ей в онази недалечна Витска долина, през която мълви вечната си песен родният Вит, по просторните полета на Мизийската равнина с люшнати нивя и слънчогледи, със злачни ливади.“

Пред Христо Бръзицов споделя, че е идилична натура и обича простия живот.

„Дори щях да си остана на село, някога бях толстоист. Още щом завърших университета, юрнах се между народа да раздавам онова, което като пчелица бях придобил… И ще кажа, че няма по-хубаво от живота на село, сред хубавия ми народ. Не бих заменил учителството с нищо друго. Ще речеш: ами с литературата? Да, обичам я! Но преди всичко общественият дълг. Литературните занимания за мен са чиста радост само след като съм изпълнил задълженията си като баща и учител. Писателят трябва наравно с другите да понася тежестите на живота. Има писатели, които не ходят между хората…“

Никола Ракитин признава, че не е във възторг от „така наречената интелигенция“. Защото тя не ходела при народа и народът не я познавал. А не можеш да обичаш някого, ако не го познаваш. Вижте колко актуално и днес звучи прозрението на поета:

„… Народът ни влиза в съприкосновение с интелигенцията само когато му е потребен лекарски преглед, когато го дърпат да гласува, когато го теглят да плати данъци. Нашият народ не познава другата, чистата, безкористната интелигенция…“

Често в Плевен му гостуват Людмил Стоянов и съпругата му Мария Грубешлиева, Дора Габе, Калина Малина, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Димитър Панталеев, които той черпи с превъзходно домашно червено вино.

А много популярният в ония години писател Константин Петканов най-обичал да го гощават с подлютен боб с много девисил и други подправки.

На приятеля си Николай Лилиев Никола Ракитин посвещава стихотворението си „Село“:

Небе пустинно, прашно, с цвят оловен
над засушени жлътнали листа.
Бди над дървета лъснал кръст черковен,
от гъски де белеят се ята.
Самотен кът безмълвен и тъжовен,
гнездо на черен труд и нищета.
Бръмчат комари, пръскат дъх отровен
с миазми пълни гниещи блата.
И в тиха нощ, когато в мрежи златни
се потопят простори необятни
и плъзнат призраци от плет до плет –
над покриви от слама и тръстика
се вие птица някаква и вика
като душата на удавник клет.

Проблемите на Никола Ракитин започват, след като на 19 септември 1932 г. е назначен за директор на Военноисторическия музей в Плевен.

Създател на музея е Стоян Заимов – поборник от Априлското въстание, главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. Заимов го и ръководи до смъртта си на 9 септември 1932 г. Само десет дни по-късно Ракитин поема поста му.

Почти веднага срещу него се обединяват част от служителите на музея – Таньо Желев, Георги Петров, Петър Генов и Екатерина Бойчева. Години наред те вършат безобразия, включително и кражби. Ракитин се захваща да сложи ред в документацията, архива и експонатите.

Което означава да лъснат далаверите на четиримата.

Заради това те започват да плетат интриги срещу него. Крайната им цел е уволнението му, след което те биха могли да заметат уличаващите ги следи и да покрият кражбите.

„Постъпих в музеите, без да махна никого, и това е фаталната ми грешка“

, ще каже по-късно Ракитин.

Първият слух, който заговорниците пускат срещу новия директор, е, че живее нашироко и пилее много пари в личния си живот. Значи бърка в музейната каса. В същото време никой от служителите, включително и Ракитин, не получава заплата.

Следващата интрига срещу Ракитин е още по-свирепа – обвиняват го в държавна измяна. На посещение в музея идва румънска делегация. Директорът ги развежда любезно навсякъде.

Заговорниците пускат донос, че срещу много пари директорът е продал на румънците стратегически важна военна карта. Дори написват писмо за това до министъра на войната Александър Кисьов.

На 14 септември 1933 г. Никола Ракитин също пише писмо до министър Кисьов с молба музеят да бъде запечатан, поставен под охрана и да му бъде направена пълна ревизия.

„Предотвратете пъкления план срещу мене, за да се хванат истинските престъпници, ония, които десетки години са деребействали из музеите“,

пише Ракитин и изброява имената им. Вместо действия от страна на министерството, само два дни по-късно – на 16 септември, директорът е уволнен.

Според една версия тогава Ракитин търси най-много помощ от полковника от военното министерство Иван Стойчев. А се оказва, че той стои в основата на заговора срещу него. Причината била в това, че този полковник много искал да стане помощник на Стоян Заимов, след което да заеме и поста му.

Заради това назначаването на Никола Ракитин за директор на музея силно го разгневява и той подема атаката срещу поета. Докато дърпал от София конците на четиримата служители в Плевен, Стойчев постоянно успокоявал Ракитин, че всичко ще се оправи.

Останал без средства и затруднен да издържа семейството си, Ракитин опитва да стане инспектор на читалищата, гимназиален учител в София, служител в Народната библиотека. Навсякъде се сблъсква с твърдия отказ на министъра на просветата Атанас Бояджиев.

Смазан от от невъзможността да си намери работа и депресиран от обвиненията срещу него от музейните служители, Ракитин прави два опита за самоубийство, но и при двата успяват да го спасят.

В края на април 1934 г. той получава призовка на 2 май да се яви в Софийския военен съд по обвинение за злоупотреби с държавно имущество. От този момент поетът явно прави подробен план за самоубийството си с твърдата решимост този път то да е успешно.

Подготвя и няколко предсмъртни писма.

На 1 май Ракитин е в София, среща се с няколко близки приятели. Писателят Недялко Месечков, който след години ще напише драмата „Мене ме, мамо, змей люби“, го кани да се пресели от Плевен в София. Ракитин разсеяно казва: „Да, може би ще остана завинаги в София.“

Отива при Христо Чолчев, редактор на „Вестник за жената“, в който редовно сътрудничи. Чолчев го пита защо е такъв отчаян и мрачен. Вместо отговор Ракитин пъхва в ръцете му няколко листа. Моли цикълът му стихове „Черни мъниста“ непременно да бъдат отпечатан в броя от 2 май.

После отпътува за Плевен. В прощалното писмо до любимата си съпруга Катя Ракитин пише:

„Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят…“

В предсмъртното писмо до майка си:

„Нека Бог ги съди, защото тук, на земята, е царството на лъжата, подлостта и измамата.“

Най-трогателни са последните думи на поета до трите му дъщери:

„Мили мои хубави деца Лили, Светла и Биса,

Бях тъй благ и добър към вас, такъв бях и към другите. Не съм допускал, че срещу мен зли хора ще се отнесат жестоко. Моят последен бащински съвет е да се пазите от зли хора. Слушайте майка си, която тъй много се грижи за вас. Аз ви оставям само едно богатство – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас.

Прегръщам ви и целувам!

Вашият татко Кольо.“

Като прощаване с читателите звучи стихотворението му „Коварство с подлост ме сразиха“:

Коварство с подлост
ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.
В делнични грижи
бях безгрижен.
От малкото доволен бях.
У всекиго аз виждах ближен
Врага си даже не проклех.
Прости, земя, ти моя родна,
Прости, есенен шир златист.
О, господи, с душа свободна,
При тебе ида горд и чист.

Към 8 часа на 2 май 1934 г. влакът минава Своге. Никола Ракитин става от мястото си и излиза в коридора.

Наближава тунел номер 3 до гара Реброво. Последният за поета… Намират трупа му буквално разпръснат на парчета.

Всички, които познават благия характер и доброта на поета, са потресени. Негови приятели пишат протестни статии срещу управляващата върхушка и обвиняват военното министерство, че е моралният убиец на Ракитин.

„Оставиха един от най-големите български поети да се хвърли под колелата на влака, за да се избави от завист, клевети и глад“

, възмущава се лирикът Кирил Христов.

Опелото на Никола Ракитин е в църквата „Света София“. Вместо хората, виновна за гибелта на му да бъдат изобличени, на 23 ноември 1934 г. Русенският военен съд ги оправдава. Исканията на интелектуалци за анкета по случая и оневиняване на Ракитин са отхвърлени от военните.

“Такава бе жестоката съдба на един от най-сърдечните български поети”, пише през 1946 г. акад. Петър Динеков, негов почитател още от студентските си години. Под редакцията на Динеков тогава излизат два тома с негови творби – стихотворения, поеми и легенди.

През 1961 във Франция е издаден том с около 200 негови стихотворения в превод на А. Монтини.

В един блог в интернет намерих следното стихотворение в памет на Ракитин:

Автор: nadvas

„От черна скръб небето се е свило“

Никола Ракитин

Закриха облаци небето,
а влакът в тунела трака.
Очаква те на Мизия полето,
а вкъщи – Катя със децата.
Промъква се мъгла в душата,
белязана от сиви стъпки.
Оставил си писмото
до сърцето,
скрил скръб и ледените
тръпки.
Потъва влакът в тунела
пътува краят в мрачината,
а пътниците морни,
тихо спели,
разделяйки се с нещо свято.

ЕКИП „БЪЛГАРСКО НАСЛЕДСТВО“

„Такива награди имат Свищов, Троян, Ловеч…Със Съюза на писателите се определя/изработва статутът, може да бъде безпарична, обикновено се връчва на празника на града…Наскоро пак говорихме за това с Георги Константинов, Плевен не бива да бъде чужд на тази идея“, пише Найден Вълчев в писмото си, адресирано до кмета на Общината Георг Спартански. От своя страна градоначалникът е препратил писмото до председателя на Общински съвет – Плевен, Мартин Митев, посочвайки, че такива награди се учредяват с решение на местния парламент. По въпроса следва да се произнесе и Постоянната комисия по култура, тъй като става дума за статут, финансиране, критерии за връчване и т.н.

Постоянната комисия по „Култура, вероизповедания и международна дейност“ с председател Петя Василева се събира за заседание седмицата преди редовната априлска сесия на местния парламент. Предстои насрочването на конкретната дата и час.

Информация: Общински съвет – Плевен

Развива активна литературно-публи­цистична и читалищна дейност. Участва в редактирането и издаването на плевенски вестници и списания – сп. “Родна мисъл”, в. „Вит” и в. “Съгласие”, възпоменателен сборник “11 декември 1927”. Дългогоди­шен член на настоятелството на читалище “Съгласие”, пръв председател на Окръж­ния читалищен съюз и член на Управител­ния съвет на Върховния читалищен съюз в България. Същевременно е и дългогоди­шен учител в Мъжката гимназия и Лозаро- винарското училище.