След обстойно проучване на фактите Неда Антонова доказва, че Апостола на свободата не е извършил убийството, за което е осъден на смърт чрез обесване. Тя внася доста важни корекции и по отношение на други исторически факти. Романът е вълнуващ разказ за невъзможната любов на Първия след Бога към жената, която го изпраща в последния му път. Тази, на която Левски не може да се обрече, защото преди да встъпи в делото, е предал душата си на Бога.

Това е четвъртата поред книга на Неда Антонова, родом от Плевенския край, която разказва по неповторим начин за нравствено извисени личности от българската история, посветили себе си в служба на народа си. Предходните й романи „Царица Елеонора Българска”, „Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица” и „Неговата любима” възродиха от забравата три вдъхновяващи, силни и чисти в своя земен път жени. Четивата получиха високата оценка на читателите, които изкупуват всяко следващо издание с несекващ интерес.

Романът не само разказва за Плевенската епопея от 1877 г., но и вълнува, образова и създава незабравими образи. Само след броени дни той ще е на пазара, благодарение на издателя Румен Леонидов. Първото издание е през 1979 г., когато авторката е на 35 години, но до днес то звучи силно и вълнуващо с прекрасния й стил, грабващия сюжет и пророческата си актуалност. Издателят добавя: “Можем само да се чудим защо прозренията в тази творба не са предизвикали очаквания вой на някогашните вечно бдящи литературни цербери. Неда Антонова възпроизвежда не само премълчавани дотогава, а и доскоро факти, но въвежда читателите в разтърсващи съзнанието ни подробности: поредицата от недалновидни военни решения на руския Генщаб, безкрайните боричкания за превъзходство между висшите руски чинове, безволието на Александър II, императора, който е под непрекъснат контрол на своя брат – великия княз Николай Николаевич.

Тук с изненада ще научим нещо, което не го пише в учебниците ни по история – почти през цялото време на войната руският цар е бил близо до войниците си, живял е на освободената българска територия, а не е седял удобно на престола си в Петербург. И най-важното – пред нас като на филм оживява главният герой – ген. Скобелев, забележителен мъж с поразяващ ум на военен талант, непризнат дотогава, както и сложният характер на достойния му противник – Осман паша, провел образцово защитата на Плевен, до идването на ген. Тотлебен, подложил града на тотална блокада. Там започва и завършва войната.“

Музикален поздрав към присъстващите отправи Камерен оркестър „Бревис“ с диригент Пламен Марков и солист флейтистката Елеонора Цветанова.

От името на БЧК представител на организацията в Плевен връчи награда на Неда Антонова за моралните ценности, които утвърждава чрез романите си.

След уводни стихове на поетесата Валентина Атанасова ученици от ПГ по лозарство и винарство и от Математическата гимназия в града зададоха въпроси на авторката за романа и й благодариха за прекрасния разказ за събитията, който вълнува, образова и създава незабравими образи. „Моята тайна слабост беше да опиша Осман паша. Възпитани сме, че като представител на поробителя, той носи всички отрицателни черти. Но аз попаднах на историческа информация, че преди да почине е пожелал да бъде погребан с униформата си от Плевенската епопея, т.е. той е смятал тази своя загуба за най-важния си военен успех. И той наистина е бил такъв. Затова исках да очовеча неговия образ, като развия линията на любов с българка, която обаче накрая го предава“, сподели интересен факт от подготовката на романа Неда Антонова.

Много от присъстващите се върнаха назад във времето, в което са се докоснали за пръв път до романа, и разказаха интересни истории. Писателят и издател Румен Леонидов представи романа, който Неда Антонова пише на 35 години, като изключително прагматичен, емоционален и точен урок по история, в който авторката открито заявява, че Русия всъщност дарява свободата на България, стремейки се към Цариград. „Не знам къде е гледала цензурата и как е пропуснала това твърдение. В книгата има гениални образи, които сякаш са създавани от руски писател. На мен не ми е известно дори в руската литература да има толкова въздействащ образ на генерал Скобелев“, коментира Леонидов. Неда Антонова не пропуска да изрази преклонението си пред руския войник, както и да отправи послания към идните поколения чрез размислите на Скобелев: “Ние ще ги освободим, но дали те ще разберат свободата“, които звучат актуално и днес.

Вълнуващата среща с авторката приключи с много цветя и автографи. Събитието беше посветено на 140-тата годишнина от Плевенската епопея и организирано от Инициативния комитет, издигнал кандидатурата на Неда Антонова за удостояването й със званието „Почетен гражданин на Плевен“, и от Народно читалище „Пробуда – 1990“.

Едната от кандидатурите за престижното звание е на писателката Неда Антонова, внесена в деловодството на ОбС – Плевен, на 27.07.2017 г. от Инициативен комитет. Иван Миндиликов – гражданин и общественик, политик и кмет на Плевен от 1924 до 1931 г., е второто предложение, внесено в ОбС – Плевен на 26.09.2017 г. от д-р Володя Попов – директор на Регионалния исторически музея в града. Третото име е на доц. д-р Вихър Ковачев, д.м.н и началник на Клиниката по ортопедия и травматология при УМБАЛ „Г. Странски“ в Плевен. Кандидатурата му е внесена в местния парламент на 18.08.2017 г. от Изпълнителен комитет на Сдружение „Евроинтелект ресурс – България” – Специализиран обществен център за иновационни проекти и програми – гр. София.

И трите предложения са публикувани на сайта на Общинския съвет в Плевен. Те ще бъдат разгледани по реда на действащата в момента Наредба №11 за символите, празниците, почетните звания, почетните знаци и награди на Плевен. На свое заседание през октомври Общинският съвет гласува сформиране на работна група, която трябва да обобщи всички постъпили предложения за промени в Наредба №11 и в 4-месечен срок да внесе актуализиран, нов проект за нормативния акт. Съгласно чл.10, ал.2 от Наредба №11 председател на Комисията за удостояване със званието „Почетен гражданин на Плевен“ е председателят на ОбС – Плевен Мартин Митев. Членове на комисията са общинските съветници – председатели на постоянните комисии в местния парламент (д-р Йордан Георгиев, Пепо Петков, Пенчо Дреновски, Петя Василева, Диана Данова, Цветан Антов, проф. Начко Тоцев, Милчо Илиев, Владислав Монов и Дарин Ангелов), и всички членове на ПК „Култура, вероизповедания и международна дейност” (Диана Данова, Катя Христова, Марияна Илиева, Милчо Илиев, Николай Маринов, Пенчо Дреновски, Петя Василева, Стефан Петков, Сузан Зечири, Цветко Цветков, Шенсес Азизов).
Комисията се събира 2 пъти годишно и взема решение с гласовете на повече от половината от присъстващите. Предложенията могат да се правят целогодишно, като същите се публикуват на интернет страницата на Общинския съвет. Писменото предложение за удостояване със званието „Почетен гражданин на Плевен” се внася на заседание на Общински съвет – Плевен от председателя на местния парламент, след решение на Комисията по ал.2, и се приема с гласовете на повече от половината общински съветници.

Званието „Почетен гражданин на Плевен”, заедно със златния почетен знак на Плевен, се връчват на тържествена церемония на Деня на Плевен – 15 май, или на Празника на Плевен – 10 декември, от председателя на Общинския съвет и кмета на Община Плевен.

– Г-жо Антонова, последната Ви книга „Любовта и смъртта на първия след Бога“, посветена на Апостола на свободата, вече се превърна в сензация, защото в нея има съвсем различни от общоприетите исторически тези. Защо твърдите, че Левски не е убиец, за което той, всъщност, отива на бесилото?
– Всички сме отрасли с митовете за личности и събития от българската история. В това число и с различните хипотези за предаването на Левски. По въпроса за осъждането му, обаче, всички са единодушни: осъден е заради убийството на момче, т.е. изпратен е на бесилото като криминален престъпник.
Винаги съм усещала несъгласие с тази теза, без да съм имала конкретни доказателства. Но едно по-внимателно вглеждане в историческите изследвания на специалистите показа, че фактите съществуват – не винаги на повърхността, но при малко по-задълбочени усилия те могат да бъдат извадени и подредени по законите на правната и житейска логика. Опитах се да направя точно това. И стана ясно: съществувала е заповед на великия везир Левски непременно да бъде осъден на смърт и незабавно екзекутиран. Тъй като за всички негови антидържавни деяния законът е предвиждал най-много заточение до живот, но не и смърт, а везирската заповед е трябвало да бъде изпълнена, наложило се на Левски да бъде приписано криминално деяние, защото само за отнемане на човешки живот османското законодателство е налагало най-тежкото наказание. И следствената комисия, позовавайки се на показанията само на един свидетел – куриоз в европейската правна практика – обвинява Дякона в убийство и формулира предложение пред висшестоящите органи – Дивана на империята и великия везир – за смъртно наказание. Предложението веднага е прието и без присъдата да бъде обжалвана – второ нарушение на закона – е била изпълнена незабавно.

– Иванчо Хаджипенчович, единственият юрист в Комисията, която води разпитите на Левски, също е представен в доста различна светлина. Каква е ролята му в тази трагедия?
– Това е друг мит от нашата история – че именно хаджи Иванчо Хаджипенчович е изпратил Левски на бесилото. В качеството си на единствен юрист в следствената комисия и възпитаник на Сорбоната, на него е било възложено да намери подходящата юридическа формула, която да оправдае в очите на подозрителна Европа издаденото предложение за смърт. И той я намира. Тя е хлъзгава и разтеглива, изградена е върху предположения, но комисията я приема за валидна. Но Иванчо Хаджипенчович отказва да подпише протокола от разпитите на Апостола, както и съчинената от него самия и приета от другите членове на комисията присъда. Изглежда поведението му е било достатъчно красноречиво, щом и Саид паша, и Шакир бей – двамата висши военни – също не се осмеляват да сложат подписите си под тази неубедителна формулировка. Така и изпращат документите около разпита и осъждането на Левски без подпис, оставяйки окончателното решение на султана.

– Смъртта на Апостола е желана от две империи – Руската и Турската, твърдите Вие. Защо този изпреварил безкрайно времето си български син е така неудобен за силните на деня?
– Причините са много. Първо, той е републиканец, противник на абсолютизма във всичките му форми. Второ, Дякона е искал свободата на България да бъде извоювана с наши собствени сили, защото е бил сигурен, че който и да е бъдещият ни освободител, той ще замени едно робство с друго. Трето, Русия е искала в България да има въстание, което тя да използва като претекст за осъществяване на освободителна мисия, но това можело да стане, едва когато бъде готова за война. А след Кримската баталия Русия е изтощена. Едва по-късно тя инспирира Априлското въстание и после приема ролята на освободителка. Левски е посветил живота си на великата идея за свободата на Отчеството (тогава никой не е наричал земите, населени с българи, с днешното им име – за хъшовете и възрожденците те са били просто „поробеното Отечество”) без чужда намеса и това го прави противник на руската имперска доктрина. По тази причина всесилният в Истанбул руски посланик граф Игнатиев, когото наричали „вицеимператор”, не е пожелал да спаси Левски от бесилото, въпреки че е имал тази възможност. И когато присъдата е обявена и изпълнена, графът пише до руския канцлер княз Горчаков: ”Безспорно е, че щастливият изход от софийската афера се дължи на умереността на великия везир, който този път изглежда е послушал нашите съвети.” Две империи срещу един. Един, но Лъвский.

– Остана ли нещо недоизказано в тази книга? Теза, която само загатвате, но не развивате? И защо?
– Всяко поколение има не само право, но и задължение да погледне събитията и личностите от националната ни история от своята камбанария. Въпреки че за Левски са написани и ще се напишат доста книги, той винаги ще възбужда националното ни съзнание с прозрението на своята мисъл, с висотата на идеите си и с дълбокото си упование в българския народ. Бъдните поколения ще намерят своя гледна точка и свое тълкуване на образа, делото и Духа на Апостола.

– Сериозното историческо проучване, което сте направили, за да напишете книгата, с какво допълни в съзнанието Ви образа на Апостола?
– Левски не е бил личност, типична за своето време. Той е образ на всички времена. И не случайно при проведеното национално допитване бе избран за най-великия българин – оня, който стои най-високо в националното ни съзнание и по-високо от него е само Бог.

– Не спирате да обикаляте България и да се срещате с читателите. Защо?
– Да, цяло лято с издателя ми и редактор на книгата Румен Леонидов пътуваме из страната на срещи с читатели, книгата бе представена и по време на празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол. Прави ни впечатление огромният интерес към личността на Дякона, към стечението на политическите обстоятелства по онова време, към отношението на двете империи и на цяла Европа към съществуването на един народ, за който малко се е знаело. Особено явен беше интересът към личния живот на този почти митологизиран мъж. Срещите и сега продължават. Предстоят премиери на книгата в Пловдив, София, Сливен, Плиска – в Двора на кирилицата…

– А до учениците и младите хора стигат ли книгите Ви, особено последните, посветени на царица Елеонора Българска, Преподобна Стойна, Венета Ботева и Христо Ботев и Левски?
– Би било прекалено, ако кажа, че младите хора са най-ревностните ми читатели. Но в Търговище, града, в който живея, още в края на изминалата учебна година по инициатива на две преподавателки от Първа гимназия – г-жа Рунчева и г-жа Петкова – започнахме срещи с учениците от хуманитарните класове под надслов ”Час по Ботев” – по романа „Неговата любима”, а през тази учебна година предстои и „Час по Левски”. Окуражително е, че младежите, с които се срещам там, а и в други градове – например възпитаниците на Мариана Георгиева в русенската Немска гимназия – проявяват любопитство не само към живота на великите ни личности, но и към тайните на писателския труд. Най-често задаваният въпрос се отнася до издирваческата работа на автора и до съотношението на историческа истина и фикция в художествения текст.

– С какво ни е най-нужен Духът на Левски днес?
– С всичко, което е Той!

автор: Даниела Дочева
Можете да откриете още статии от Даниела Дочева на уебсайта : https://spiritofpleven.com

автор: Даниела Дочева
Можете да откриете още статии от Даниела Дочева на уебсайта : https://spiritofpleven.com