– Г-жо Мирчева, как се насочихте към тази професия?
– Започнала съм да корепетирам от ученичка в 8 клас – на една оперна певица от Плевенска опера „Христо Бръмбаров”. Това беше първото ми съприкосновение с операта. Помогна ми това, че от дете имам добра прима виста и бързо разчитах нови ноти. В същото време от малка пеех, исках да стана певица. После ме приеха с първа специалност пеене в плевенското Музикално училище, но корепетирах на преподавателя си Христо Христов – той беше солист в Плевенската опера, бас-баритон, и паралелно преподаваше в училище. Един от спомените ми е, че разучавахме с него ролята на Скарпия от операта „Тоска” на Пучини. Корепетирах и на съучениците си. Даже когато завършвах 12-ти клас, нашата корепетиторка се разболя и аз свирих на зрелостните изпити на всички певци. От там тръгнаха нещата. Започнах веднага да работя като корепетитор в Оперетата във Велико Търново. И така се завъртя колелото. След година и половина главният диригент на Плевенската опера Георги Нотев ме прослуша, одобри ме и започнах работа в Плевен. Паралелно се готвех да кандидатствам класическо пеене в Националната музикална академия в София, но нямаше как да уча задочно, затова кандидатствах с пеене в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив и ме приеха. Пеенето ми помагаше много в корепетиторската работа, защото усещах певците, дишах с тях и по съвсем друг начин чувствах нещата в професията си.

– Съдбата явно е избрала да станете корепетитор, не певица.
– Да, така е. Започнах да трупам материал. Трябва да кажа, че има много пианисти, но корепетитор е съвсем друго нещо. Може човек да е прекрасен пианист, но да не може да бъде корепетитор. Както и обратното. Защо е така? Защото корепетиторството е специфична работа – то е акомпаняторство на певци или инструменталисти. В конкретния случай говоря за оперни певци. В същото време корепетиторът трябва да е много добре със солфежа и интерпретацията, както и да умее да имитира оркестъра, защото той е началото на оркестъра. Когато един певец разучава оперна роля, това става с пианист, който трябва да е максимално близко до звученето на оркестъра. За да може, когато певецът излезе на сцена и си чуе музиката с оркестъра, да си я познае, в противен случай стават много проблеми. Добър корепетитор се става с опита. Абсурдно е да си добър в млада възраст, защото натрупването не се получава с часове свирене, а с опит. За себе си мога да кажа, че имам над 50 опери, които съм изсвирила за над 30 години работа, плюс още десетина опери, от които съм свирила арии, много изсвирена кантатно-ораториална музика, както и симфонична музика, тъй като 4 години съм била пианист в Плевенската филхармония.

– Къде е ролята на диригента във вашата работа?
– Един корепетитор се изгражда много добре с диригент до себе си. Диригентът е този, който води оркестъра, а ние, корепетиторите, сме един малък оркестър. И за да се получи това, корепетиторът трябва да работи с диригент, да го усеща, да следи жестовете му и да ги разбира. В тази поредица от фактори идва и режисьорът, с когото корепетиторът също трябва да може да комуникира. С всички тези умения корепетиторът трябва да помогне на певеца да се подготви добре, за да излезе сигурен на голямата сцена с оркестъра. Всички ние ставаме един огромен екип, който се включва в магията опера.

– Трудно ли е да си корепетитор?
– Като цяло корепетиторството е един много труден процес предвид всичко, което споменах. Трябва дори да си малко психолог в работата си, за да може да подготвиш един певец, тъй като всички певци са много деликатни. Необходимо е корепетиторът да бъде много точен и да помогне на певеца да влезе в стила на композитора, не само да си научи партията като ноти и текст. Така подготвени, певците са готови да чуят и какви изисквания ще прибави диригентът към тях.

– Колко години останахте в Плевенска опера?
– Работих 8 години там и сигурно щях да продължа, ако не бяха я закрили. След това отидох в Старозагорската опера, където останах 2 години. Участвах за малко в един частен театър в София. Била съм и в Музикалния театър „Стефан Македонски” и там успях да натрупан освен оперен, и оперетен репертоар. След това имах възможността да работя и в Софийска опера. А най-голямото щастие за мен е било, че през годините успях да се докосна до големите диригенти от старата генерация. Много благодарна съм на Георги Нотев, който беше първият диригент, работил с мен, създаде ми навици като корепетитор, научи ме на много неща. След това съм работила с Борис Хинчев, който също беше голям оперен диригент. Професията ме срещна с Недялко Недялков, Димитър Димитров, Божидар Бонев, Руслан Райчев, Борислав Иванов и др. Това са диригенти, които освен от дирижиране, разбираха и от пеене, което е много важно. Съжалявам, че нямах възможността да работя с Методи Матакиев.

– И къде Ви отведе това интересно поприще?
– Аз като човек обичам да експериментирам и явно не ми е стигало да свиря само опера, оперета и мюзикъли, затова участвах и в камерни концерти, в много конкурси с певци, което също много ми е дало. Работила съм с много вокални педагози. Имах възможността да работя с оперната певица Елизабет Стрийт в Швеция, да видя и шведската школа. Участвала съм и в проекти на диригента Жан Ангелов, с когото продължава дейността ни. Имах и други предизвикателства – свирила съм на големите круизни кораби 5 години. С колеги инстументалисти от цял свят (цигулка, виолончело) и певци изнасяхме концерти за пасажерите. Правехме по-модерна музика – мюзикъли, евъргрийни, популярни бар мелодии, джаз, филмова музика. Всичко това още повече ме изгради като корепетитор. Корепетирала съм и на сина ми, който е флейтист, така че и такъв материал добавих към репертоара си.

– Благодарение на работата си колко точки на света посетихте?
– Успях да видя цяла Испания, цяла Европа, бях в Африка – Тунис, Мароко, цяла Северна Америка. Тази професия ми даде възможност да обикалям света, да са срещна с много различни и интересни хора, да създам многобройни приятелства.

– Има ли глад за добри корепетитори в България?
– Да, има. Трудно е да се намерят добри корепетитори днес. Необходими са много труд и упоритост, за да се изградят. Да се знаят много опери – от увертюрата до финала. И не само като музика, а и като текст, като стил, като специфики на композитора, но за да се постигне това, се изисква време. Не може да станеш добър корепетитор за 1-2 години. Изисква се натрупване на можене и на методики, които се отработват с времето. Младите хора днес искат много бързо да стане всичко. Те нямат търпението да седнат и педантично да работят, а това е в основата на корепетиторската работа. Освен това те търсят бързо признание, а нашата професия не е под светлините на прожекторите. Ние сме съпровод – в центъра на нещата е певецът, на когото ние помагаме. Нашата работа може да бъде оценена подобаващо от диригентите, както и от певците, тъй като един певец без корепетитора е безсилен. Добрият корепетитор трябва и да е педагог, да подходи правилно към певеца, за да си научи той точно, бързо и безпроблемно партията. Мисля, че след нашето поколение корепетитори има огромна дупка – няма млади хора, няма приемственост в професията. Колегите на моята възраст, а и по-големите, вече се задъхват от работа. Повечето от младите пианистите, които се сблъскват с професията корепетитор, не издържат психически на това напрежение, на бързите темпове, с които се случват нещата днес. Те трябва да са подготвени, че влизайки в един оперен театър, им се дава оперният клавир, който едва ли не за два дни трябва да научат и веднага да влязат в репетиции – било с певци, с режисьор или с диригент. Стресът е огромен, ако нямаш опит. На всичко отгоре няма толерантността и търпението от страна на диригентите и на певците. Трябва да има толерантност между хората. Мен ме е спасявала голямата ми любов към певците и операта. Винаги съм се чувствала полезна, безкрайно обичам професията си и до сега работя с огромна емоция.

– Кога идва удовлетворението в тази работа?
– Аз винаги съм се възмущавала от факта, че няма достатъчен респект към корепетиторите у нас, а един оперен театър без тях не може да съществува. А удовлетворението е да видиш певците, с които си работил, че пеят в спектакъла това, което сте изработили заедно. Това е радостта от работата. Но уважение към корепетитора от самия театър, в който работи, аз до този момент не съм получила.

– Но Вие вече работите в Операта в Измир, Турция, и нещата там сигурно са различни.
– Да, така е. В Измир съм от януари от 2017 г. Оперният театър там е много красив и обслужва един 6-милионен град. Подбрани са прекрасни певци. Главният им диригент също е много добър. Той е аржентинец – Тулио Галианди, който е създал голям и добър екип от солисти и 70 певци хор. Оркестърът също е на много високо ниво. В Измирската опера за първи път в моя над 30-годишен професионален път аз, като водещ корепетитор, бях поканена да се поклоня на сцената на премиерата на операта „Самсон и Далила” – заедно със солистите, диригента и хористите. Това никога не ми се беше случвало в нито една Опера в България. Дори бях учудена от този факт и попитах колегите защо трябва да се поклоня, а те ми отговориха, че уважават изключително много корепетиторите и го показват винаги. В Турция са стигнали до този начин на мислене.

автор: Даниела Дочева
Можете да откриете още статии от Даниела Дочева на уебсайта : https://spiritofpleven.com