Вече съм засягал темата за „моделирането” на православието през призмата на личното, за „напасването” на „(не)удобния” Христос и Неговите закони към нашите дребни, ръбести, криви, човешки рамки.

Разбира се, ако се доверим на психологията трябва да признаем, че е съвсем нормално всеки човек – независимо от своята компетентност, да има мнение по проблеми от най-широк диапазон. Когато материята е крехка и „чуплива” обаче, каквито са, да речем, схоластиката или догматиката, казусът налага по-задълбочен подход, който е мъчно постижим без необходимата ерудиция.

В едни от най-цитираните Му (и най-неразбрани) слова, например, Христос ни казва: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. … Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат.10:34-35, 37).

Силни, тежки и прекрасни Христови слова.

Разбира се, „мечът“ на Христос, както подчертава и св. ап. Павел е „духовен меч“, който разсича новото от старото, разделя светлината от мрака. Но този Христов „меч“ беше усетен и във физическото битие на християните. Повярвалите в Спасителя човеци от първите години на разпространението на Христовото учение бяха прокуждани от родните си домове от своите родители – езичници, заради това, че имат очи да видят Светлината на Христовия Завет и Неговата Истина.

И е удачно да признаем, че освен естествено заложената провокация към задълбочено тълкуване на всички Христови думи, тези имат и буквален смисъл: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат.10:37).

Знаем, че Бог пожела от Авраам да Му принесе в жертва собствения си син, за да изпита вярата му: „… Бог, изкушавайки Авраама, му рече: … вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа“ (Бит 22:1-2).

Но и днес не е изолирано събитие да се срещнат хора, за които е по-лесно да не разбират Христовите слова, други се самозалъгват и ги тълкуват превратно, както биха ги приели и както би им се искало да звучат, „но думата ви да бъде: да, да; не, не” (Мат. 5:37) ни учи Богочовекът и Неговите собствени думи „градят” величието си именно върху своята простота и категоричност.

Нерядко съм ставал свидетел на странни „заключения”, сглобявани от „самозаявени християни”.

Като това, че – постмортем – душевните състояния ад и рай не съществуват и всички души отивали на едно и също място.

Или „ритуално” изкривяване на вярата, при което възрастна жена, стояща срещу олтара в полупразен православен храм вдига целеустремено ръце към небето и като същински митрополит измолва Бог да ниспосли милостта Си към земята.

Наскоро едно момиче, твърдо заявяващо се като православно (и редовно изповядващо се) с непресторена сериозност ми заяви, че животните имали безсмъртна душа…

* * *

Преди няколко дни ми се наложи да се занимая с някои проблеми от езотеричен характер, и по-конкретно с част от „предсказанията“ и поученията на Слава Севрюкова. Посетих официалния ѝ сайт, но информацията, от която се нуждаех, беше оскъдна, затова пък в този дълбоко „духовен” уеб-портал имаше непрекъснато сменящи се реклами на сексуални атрибути.

Това ме провокира да се запитам колко често подобни неграмотни „самозаявени християни”, непрочели и непознаващи Свещеното Писание, но свободно и щедро тълкуващи го, след посещението си в храма, нетърпеливо чакат някой/я от многобройните ТВ-магове или се отдават на всевъзможни суеверия и други камуфлажни „духовни“ практики.

* * *

„Който трупа познание, трупа тъга” (Екл. 1:18), а „човешката глупост прави живота поносим”, е установил теологът Еразъм Ротердамски, но духовните „пеленачета”, непознавайки света, се ползват от лукса да черпят от огромната си вяра в себе си.

И тук следва съвършено категорично да се маркира реалността – възприемането на християнското учение като своеобразен пластелин, който всеки може да моделира според собствените си възгледи, нива на ерудиция и възприятие, е не просто комично, то е опасно. Всъщност, така се зараждат всички секти.

А сектите са духовна чума.

И най-зловещата от тях е индивидуализмът, но не онзи – креативният, творчески и градивен, а камуфлажният и кух индивидуализъм „заради себе си“, чийто дух днес се е просмукал като влага в нечии съзнания и миризмата на мухъл става все по-остра и неприятна.

Новата религия на индивидуализма щедро „помпа” последователите си с безгранично (макар и кухо) самомнение, обилно гарнирано с неосмислена и безлична „свобода”, а свобода без отговорности и задължения е просто неясна мъгла от хаос и анархия – двете основни „колела“, върху които се придвижва Антихристът. В общество отровено и изтъкано от атеизъм обаче, невежеството се превръща в критерий за нормалност.

И тук се добавя другата основна „съставка” на духовния пластелин, чиито корени могат отново да бъдат открити от психологията – „о-личностеният” Христос. Както езичниците, иноверците, атеистите или агностиците формулират свой личен бог, така и всеки един от най-ревностните християни „вижда” Христос различно, придава Му част от собствените си качества, рисувайки Го по-разбираем за себе си. Щом ние не можем да станем като Него, Той трябва да се слезе до нас…

Защото, сърцето не търпи духовен вакуум и ако Христос липсва в него, там се промъкват самозвани пророци и лъжеучители, които умело го моделират като пластелин в нещо безформено и навярно уродливо и грозно.

Православният човек обаче носи исторически оправданото самочувствие на пазител на изконните истини и автентичната традиция на Християнската църква и на съ-общението с Христос.

Именно тази „изконност” ситуира в православното съзнание и най-„безобидната” им подмяна и пре-моделиране като неприемливи.

Тихомир ИЛЧЕВ, Портал „Всемирното Православие“

Къде е бил и какво е правил Иисус от 12- до 30-годишна възраст? Евангелията мълчат по този въпрос. В наше време широко разпространение получиха теориите, според които по това време Иисус бил посетил Индия и Тибет и се обучавал на езотерична източна мъдрост при тамошните мъдреци. Твърди се дори, че съществува тъй нареченото “Тибетско Евангелие” за Иисус. Каква е истината?

Евангелията наистина не споменават нищо или почти нищо за един голям период от живота на Спасителя – от раждането Му до момента, в който Той започва публичната си проповед. Само Евангелие от Лука нарушава това мълчание, като говори за появата на дванайсетгодишния Иисус в Храма:

“И когато Той стана на дванайсет години, те отидоха в Иерусалим по обичая на празника; а когато се връщаха, след свършване на празничните дни, отрокът Иисус остана в Иерусалим; и не забелязаха това Иосиф и майка Му. Като мислеха, че Той върви с дружината, изминаха един ден път и Го търсиха между роднини и познайници; и като Го не намериха, върнаха се в Иерусалим и Го търсеха. Подир три дни Го намериха в храма, да седи между учителите, да ги слуша и запитва; всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му. И като Го видяха, смаяха се; и Му рече майка Му: Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим. Той им рече: защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми? Но те не разбраха казаните от Него думи. Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше” (Лук. 2:42-52).

В следващия епизод се говори вече за времето, когато Господ е бил “на около трийсет години”: “Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години” (Лук. 3:23). За осемнадесетте години, изминали между тези две събития, няма сведения, и много хора са се опитвали — и се опитват и до ден днешен — да запълнят тази празнина.

Има една средновековна английска легенда, според която младият Иисус бил посетил Англия и живял в селцето Приди в Съмърсет. Въпреки че това очевидно е само една трогателна фантазия на средновековното благочестие, има хора, които вярват сериозно в тази теория. У нас обаче малцина са чували за нея.
По-известни са теориите, че Иисус по това време е пътешествал на Изток — в Тибет или Индия. Те и до днес са доста популярни и си струва да ги разгледаме.
Френският писател Луи Жаколио пръв изказал идеята, че индуизмът е оказал влияние върху Иисус и християнството, в Русия той е по-известен като автор на приключенски романи. В своя труд “Индийската Библия, или животът на Иезеус Кристна” Жаколио твърди, че между индийските легенди за бог Кришна и Евангелието има дълбоко сходство, и че самото Евангелие не е нищо друго, освен преработка на индийски материал. Жаколио смята, че думата “Христос” произлиза от “Кришна” — идея, впоследствие подета с въодушевление от “Обществото за Кришна съзнание” — и обяснява името “Иисус” със санскритската дума “Иезеус”, означаваща “чиста същност”. Наистина още тогава изтъкнатият германски изтоковед и лингвист Макс Мюлер отбелязва, че такава дума в санскрит не съществува и че тя просто е измислена от Жаколио. Въпреки че Жаколио не е твърдял, че Иисус е бил в Индия, именно той е родоначалник на мита за “индийските години”.

Идеята получава развитие в книгата “Тибетско Евангелие” на руския офицер Николай Нотович, излязла на френски през 1894 г. Нотович твърди, че през 1887 г. е посетил будисткия манастир Химис в Кашмир. Там по негови думи той научил за съществуването на документ, озаглавен “Животът на свети Иса, най-добрия от човешките синове”.

Според “Тибетското Евангелие” на 15-годишна възраст Иисус се отправил на Изток, за да се “усъвършенства в божественото слово и да изучи законите на великия Буда”. “След като научил до съвършенство езика Пали, праведният Иса се отдал на изучаване на свещените свитъци на сутрите. След шест години Иса, когото Буда избрал да разпространява неговото свето слово, можел да обяснява в съвършена степен свещените свитъци. Тогава той, напускайки Непал и Хималайските планини, слязъл в долината Раджпутана и се насочил на запад, проповядвайки на различните народи за висшето съвършенство на човека”.
Практически веднага след публикацията на този текст той бил подложен на рязка критика от страна на специалистите — все същият Макс Мюлер заявил, че монасите или са се пошегували с Нотович, или той просто е изфабрикувал текста. Мюлер писал на игумена на манастира и онзи отговорил, че през последните 15 години нито един европеец не е посещавал манастира и че той не знае нищо за документите, на които се позовава Нотович. Джеймс Арчибалд Дъглас, професор в държавния колеж в индийския град Агра, също посетил през 1895 г. манастира, за който говори Нотович. По негови думи игуменът никога през живота си не е виждал Нотович и характеризира всичките му изказвания като “Лъжа и нищо друго, освен лъжа!”

Всички тези опровержения обаче не попречили на популярността на “Тибетското Евангелие”. На фона на всеобщия интерес към “източната духовност” и различните проекти за обединение на световните религии се чули гласове в защита на неговата автентичност. Последователят на Рамакришна Свами Абхедананда през 1922 г. решил самостоятелно да открие първоизточниците на Нотович и в книгата си “Пътешествие до Кашмир и Тибет” твърди, че е успял. Известният руски художник и мистик Николай Рьорих заявява през 1925 г., че “в Химис наистина се пази стар тибетски превод от манускрипт, който е написан на пали и се намира в известен манастир недалеч от Лхаса. Най-после стана ясна приемствеността на очевидците. Лъжите, че това било фалшификат, са разрушени”.

Трябва да отбележим, че и Блаватска, и Рьорих се радваха на огромна популярност сред нашата интелигенция по съветско и постсъветско време, и най-вече благодарение на тях версията за “Иисус в Индия” бе пусната в широко обръщение. Причината за устойчивата популярност на тази теория е ясна — това е увлечението по “източната духовност”, която дава приятно усещане за причастност към някакви тайни, към висш духовен опит, без да изисква при това каквато и да е духовна дисциплина и покаяние, и желанието в тази “духовност” да бъдат вписани по някакъв начин всички значими религиозни фигури на човечеството — и преди всичко, разбира се, Иисус Христос.

И все пак факт е, че твърденията за това, че Иисус е бил в Индия, се появяват не по-рано от последната четвърт на XIX в. и не намират никакви потвърждения в Новия Завет, нещо повече — те противоречат напълно на Библията, в която е много сложно да се намерят каквито и да е паралели с индийската духовност.
Какво в действителност можем да кажем за скритите години на Иисус? Евангелията не говорят за тях подробно, но съдържат косвени указания за това, че през тях Той е живял простия живот на скромен занаятчия — дърводелец.

Например в Евангелието от Марка четем: “Оттам Той излезе и отиде в родното Си място; а учениците Му Го следваха. Като настана събота, Той захвана да поучава в синагогата; и мнозина, които слушаха, с учудване говореха: откъде у Него това? Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му? Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Иаков, Иосия, Иуда и Симон? И не са ли тук между нас сестрите Му? И падаха в съблазън поради Него. А Иисус им казваше: пророк не бива без почит, освен в отечеството си, между сродници и у дома си” (Марк. 6:1-4). Това означава, че хората са познавали прекрасно Иисус от предишния Му живот — Той израснал пред очите им и живял заедно с тях; изглеждало им невероятно, че у Него може да има някакво непознато за тях величие.

За Църквата този период на мълчание също е важен — той показва смирението на Господа, станал човек и живял никому неизвестен в бедност и мизерия, работейки тежък труд. С това Той въздигнал достойнството на простите хора и показал висотата на простия всекидневен труд.

Автор: Сергей Худиев, Foma.ru

Превод: Андрей Романов, pravoslavie.bg

Според древно поверие, раздаването на червени яйца предпазвало душите на мъртвите от превъплъщаване. По време на Светлата седмица не се извършват венчавки, тъй като това са празнични дни, посветени на Христовото възкресение и никакви други тържества не са редни. Не се пости.

През Светлата седмица се благославят светиите: в понеделник апостолите, във вторник и сряда – Богородица, архидякон Стефан и св. Андрей. На Светъл четвъртък се благославят св. ап. Йоан и Яков, в Светъл петък – св. ап. Петър, а в Светла събота – св. Йоан Кръстител. Неделя се нарича Томина – чества се апостол Тома, който не повярвал във възкресението на Христос, докато не го видял сам и не пипнал раните му от гвоздеите на кръста.

Когато му се явил, Иисус му казал: „Блажени са тези, които, без да видят, са повярвали“. Християните се поздравяват с „Христос воскресе“ до Петдесетница, когато се е родила Христовата църква.

Източник: http://dariknews.bg

Счита се, че днес Исус е претърпял безброй ругатни, мъка и неимоверни страдания. Това е денят, в който го разпънали на кръст, принесен в жертва за греховете на цялото човечество. По това време станало слънчево затъмнение и земетресение.

този ден от Страстната седмица постът е особено строг: Църквата повелява днес да не се яде и пие вода. На Велики петък не се служи Света литургия, а се извършват Царските часове. Вечерта пък в храма се припомнят и съпреживяват Христовите страдания, смъртта му и погребението му.

Народът казва, че на Разпети петък и пиле не пее, и гнездо не вие. Всяко живо същество страда. В този ден никой не подхваща каквато и да е работа.

Програмата на Българската православна църква предвижда богослужбата в столицата да започне от 19,00 ч. в митрополитския храм „Св. Неделя.” Тя ще бъде оглавена лично от Негово светейшество българския патриарх Неофит, който се очаква да бъде посрещнат в 18:55 ч.

Източник: Darik

Източник: http://dariknews.bg