В кутийката за подаяния на Диян се виждат монети. Минувачите не са безразлични – докато водим краткия разговор, няколко плевенчани оставят пари в нея. Дъщеря ми – също. Питам го хранил ли се е днес – отрицателен отговор. Набързо изтичваме до близкия МОЛ и му купуваме топла пица и минерална вода. Не вярва, че сме се върнали, за да му дадем нещо. Взема от дъщеря ми храната и водата и започва да дъвче бавно. Питам го къде ще е утре, т. е. днес, 24 декември, когато християнският свет празнува Рождество Христова на топло, със семействата си и с вкусна храна в изобилие. Отвръща ми, че отново ще е там – да проси, за да изкара пари за себе си и сестра си. Позволява ми да го снимам. Обещавам му, че ще се видим отново, за да завършим с по-добър финал тази история – не на улицата, и не в студа.

Дали разказът на Диян е истина, не разбрах, но съм сигурна в едно: никой не заслужава да посреща празниците на улицата – сам и в студа. Още повече, когато този някой е дете. В същото е убедена и дъщеря ми.