На 27 юни 1987 г. певицата е наградена в родния град на Джузепе Верди – Бусето с наградата „Златен Верди“ за Вердиевите й героини. До Гена тази награда е била присъждана само на италиански певци. Българката е призната за една от най-големите Вердиеви певици на всички времена. И само като си помисли човек, че е на 18, когато за пръв път, като студентка в София, гледа операта „Аида“ на Джузепе Верди!… Къде ти преди това, едно момиче от село Беглеж, да види такова нещо?!

Ето това никога не забрави и не се възгордя нашата Гена. Тя провеждаше майсторски класове в консерваториите на София, Атина, Рим, Будапеща и др. Работеше с млади таланти, организираше техни участия и концерти, и участваше като изпълнител на техните концерти. Певицата бе изцяло отдадена на работата си и винаги готова да подкрепи младите си колеги. Гена Димитрова познаваше трудната цена на успеха и никога не забрави откъде е тръгнала.

На 13 май 1983 г. е нейният триумфален дебют в Ню Йорк в „Карнеги хол“ с Абигайл в операта „Набуко“ от Верди. През сезона 1983/1984 г. е обявена за най-добра изпълнителка в „Ла Скала“ и е удостоена с наградата „Джакомо Пучини“ за високи постижения в интерпретацията на централни образи в опери на Пучини. Същата година е удостоена с приза „Паренсов“ на ръководството на „Ла Скала“ за най-успешен спектакъл.

През 1996 г. Гена Димитрова е удостоена с орден „Стара планина“, първа степен. На 19 ноември 1996 г. е обявена за почетен член на Софийската опера, по повод 30-годишната ѝ сценична дейност. На 31 януари 1997 г. получава наградата „Кристална лира“, връчена за първи път от Съюза на българските музикални и танцови дейци.

Певицата почина в Милано на 11 юни 2005 година, след боледуване от рак.

Народът ни и до днес я нарича просто Гена. С това изразява любовта си към една жена, която тръгна от село, покори света, но не забрави корените си – винаги бе готова да откликне на всяка болка, да се зарадва с радостта на обикновените хора.

Пее още от детските си години. Първият й учител по музика е Иван Генков. С оперно пеене започва да се занимава в гимназията. Приета е да следва в Консерваторията в София, но баща й бил против. За да се издържа като студентка, работи като миячка на съдове в стола на Консерваторията. По-заможните кандидат-прими й се подиграват зад гърба.

„Сега вие ѝ се смеете, че ви мие съдовете, а един ден може би вие ще миете нейните“, казва им веднъж именитата вокална педагожка Лиляна Жабленска.

И излиза права, въпреки че Гена Димитрова до края на живота си бе пример за благородство, което не би позволило някой друг да й „слугува“ за каквото и да е.

Завършва Държавната музикална академия през 1964 година при водещия вокален педагог Христо Бръмбаров. Постъпва като стажант в Софийската опера, където изпълнява няколко малки роли, а през 1966 година е изпратена на специализация в Оперното музикално училище към Миланския театър „Ла Скала“.

Големият ѝ успех идва на 27 декември 1967 година с ролята на Абигайл в „Набуко“ на Джузепе Верди.

През 1970 година Димитрова е победител в Международния конкурс за млади оперни певци в София, след което заминава на 2-годишна специализация в Театралното училище към „Ла Скала“ при именитите Ренато Пасторино, Енца Ферари и Рената Корозио. Става победител в конкурса за оперни певци в Тревизо, в ролята на Амелия от „Бал с маски“ на Верди.

През 1971 година пее в „Силата на съдбата“ от Вреди във Франция. Светът вече започва да чува името й. Последното й изпълнение като стажантка в „Ла Скала“ е като Амелия, която роля изпълнява на една сцена с Пласидо Доминго и Пиетро Капучили.

През следващите години Гена Димитрова се налага като една от водещите изпълнителки в Италия. Сред по-важните постановки от този период са Тоска в едноименната опера на Джакомо Пучини, в „Джоконда“ на Амилкаре Понкиели в „Арена ди Верона“ през 1980 година, като Абигайл в „Набуко“ на Верди – пак там, през 1981 година, и в „Турандот“ на Пучини.

Най-успешният период в кариерата й започва след 7 декември 1983 година, когато е премиерата на постановката на Франко Дзефирели на „Тоска“ в „Ла Скала“, в която участват също Пласидо Доминго и Никола Мартинучи. През 1987 година става победител в международния конкурс за изпълнители на Турандот в Ню Йорк.

Природата я бе надарила с могъщ и „неземен“ глас – драматичен сопран. И още – с чутовен работохолизъм и желание за съвършенство.

В личния си живот преживява огромна загуба на близък човек – в автомобилна катастрофа загива съпругът й Георги Стойков, който не може да прежали до смъртта си. Гена е в Бирмингам, когато научава за смъртта на Джорджо от вестник „Кориере дела Сера“. Павароти ѝ телефонира от Ню Йорк: „Тръгни веднага! Само сцената ще те спаси!“.

Малко известен факт от живота на Гена Димитрова е и този, че биографична книга за нея не успява да види бял свят в България в продължение на 15 години. Роля изиграва Румен Петков, който по онова време е кмет на Плевен. Днес в Регионалния исторически музей на града има експозиция за Гена. Пред залата в снимки е показан житейският път на певицата – от детските й години в родното село Беглеж, до върховете на оперното изкуство и съвместните й изяви с най-прочутите имена на световната оперна сцена в края на ХХ в.

Във витрини са подредени лични вещи и отличия на певицата.

Известно е, че тя искаше да завещае целия си сценичен гардероб на България, и е търсела начин да стори това преди смъртта си, но държавата ни не намери начин да транспортира контейнера, а какво стана после, така и никой не разбра?…

Сред митовете за Гена има един, който днес си спомнят малцина – че когато навремето Петър Младенов произнася емблематичната реплика „Нека /Не е ли?/ по-добре да дойдат танковете?“, драматичният сблъсък на площада пред Народното събрание е бил избегнат с нейна помощ – Гена Димитрова запява химна на РБългария и усмирява тълпата. 

Когато научава, че е болна от рак, скрива това от близките си. С Георги нямат деца, нейна наследничка е племенничката й. През 2005 г. се сбогува със софийските си колеги и приятели с думите „Ще се върна!“, и заминава на лечение в Италия. Но повече не се връща!…

Отиде си една истинска звезда, която в бита си бе лишена от всякаква суета и преструвка.

„Направени сме от звезден прах и на прах ставаме, когато душата си отиде“, казва приживе Гена Димитрова.

„Господ ни взима, колкото ни е дал.“

А като й „взе“ толкова, колкото й бе дал, Той ограби и нас – отиде си една велика личност на България.

Поклон пред паметта на една велика българка – ненадминатата Гена Димитрова, или както народът ни я нарича – „нашата Гена“!

Еми Мариянска, impressio.dir.bg

Лентата е предоставена от дъщерята на оперната прима Милена Стойкова, която е създател на филма заедно с журналиста Димитър Сотиров. 69-минутният документален филм припомня знакови изпълнения на великото драматично сопрано на прочути сцени по цял свят, сред които Арена ди Верона, Ла Скала, Метрополитън, Нагоя и др.

31 януари /вторник/ – 18:00 ч. – зала „Катя Попова”. Вход свободен.

Солисти: Виолета Велчева, Боряна Бешева, Виолета Боянова, Милена Йотова, Снежана Димитрова и Валери Цолов.

В програмата ще чуете хорове и ансамбли от Верди, Моцарт, Гуно, Доницели, Вагнер и др.

Събитието ще се проведе на 27 април от 14:30 часа в зала „Катя Попова“. Участниците са разпределени в три възрастови групи – 6 и 7-годишни, 8 и 9, и 10 и 11-годишни деца, като излъчените победители ще представят отново песните, с които участват в конкурса, за да бъде определен накрая носителят на приза „Плевенско славейче 2016″.

Интересното тук е, че победителят ще бъде избран с гласуване на публиката в залата. Преброяването на гласовете ще се извърши от самите организатори на събитието.

Предварителното записване и изслушване ще е на 25 април в зала „Катя Попова“ от 14:00 до 17:00 часа.