Станков хвърли аудиторията в дълбочината на житейските си прозрения и кръговратите на любовта – от нейните най-плътски и животински проявления, изискващи „червена точка“ за възрастови ограничения на слушателите, до възвишените й, невидими присъствия. Без главни букви и в бял стих той изля океан от преживяна и осмислена реалност, в която ежедневните, битови и предметни реалности придобиват нов смисъл и отвеждат към дълбините на най-човешката ни същност – душевността. Поетът не остави и секунди въздух между стиховете си, които без шаблонни изрази и очаквани сравнения държаха изострени сетивата на слушателите до последната точка. След която обаче останаха Безкраят и Пълнотата, а не финалът на художествените образи.

Валери Станков зарадва публиката и с поетични бисери от най-ново творческо време, които още не са издадени. На финала на срещата творецът благодари на аудиторията за споделеното време и обеща да посети отново Плевен. А в днешните утринни часове е създал най-новата си творба, която се нарича „Малка плевенска закуска“.

Малка плевенска закуска

… бе, събуждам се одеве – май? – със третия петел,
явно, че съм спал във Плевен, в непознат за мен хотел,
в огледалото се гледам – сякаш ме е треснал гръм,
и часът е вече седем, хем съм трезвен, хем не съм! –
тръгнах в ледената киша пак по своя дълъг друм –
автогара, три бакшиша, „Lafka” с фафли и локум,
и на хлъзгавия паркинг черпих с три цигари „Kеnt”
две намусени клошарки с леко плевенски акцент,

малка плевенска закуска скътах в левия си джоб,
микробусчето препуска – конче в тръс, раван, галоп,
а шофьорът по елече сръбва чай от каркаде,
София е тъй далече! – но Витиня? – ей я, де! –
ни коприна, нито сърма – ида! – гол като Адам,
скоро аз ще те прегърна както мога – и си знам,
нека вън снежецът хруска из смълчаните гори! –
с малка плевенска закуска аз ти ида призори.

17 януарий 2018 г.
гр. Плевен, 7, 00 ч.

Зайче с бяло опашле

… сякаш зайче ми се мярна в белоснежното поле –
спря да мърда чак във Варна бялото си опашле,
зъзнеше гората – гола, и – под сурото небе,
ястреб, гарги, три сокола туй то! – фауната бе,
три къшли и две кошари, седем сбръчкани селца,
сякаш че менте пендари, литват ледните слънца,
брат на железата черни! – сбрал в талигата цял тон,
по шосето ще се мерне циганин със краден кон,
из простора запокитен, в дрипи омотал се мрак,
ще изчезна в далнините с моя тъй безкраен влак,
вятър тръните ще чепка в белоснежното поле –
и във моя сън ще трепка зайче с бяло опашле.

16 януарий 2018 г., х-л „Ростов”,
гр. Плевен, 16, 25 ч.

На пръсти пролетта върви

… по треволясалите хълми на пръсти пролетта върви,
и чорлаво кълбо от мълнии над мен в небето се взриви,
и – ардауш от катунари! – потегли облачна чарда,
и – сякаш дяволът стовари от Ада! – мехове с вода,
а подир туй денят огрея – и слънчицето се въззе! –
и мракът – черна батарея, затътри дрипави нозе,
и дъх поде се от земята на рохка пръст и на зюмбюл,
а вятърът край мен размята мъглица от прозирен тюл,
след дъжд качулка ли покълват за мен зелените треви? –
еех, сън ли бе? – или на хълма на пръсти пролетта върви.

13 януарий 2018 г.
гр. Варна, 9, 05 ч.

Валери Станков е роден на 5 март 1956 г. в гр. Варна. Основно и средно образование завършва в родния си град, а висше образование със специалност руска филология – в Шуменския университет „Еп. К. Преславски“.

Автор е на над 20 книги с поезия, белетристика, публицистика. Публикувал е стотици статии в централния и местен печат. Носител е на национални и регионални литературни награди, между които са Награда на Съюза на българските писатели за публицистика, Национална награда „Гео Милев“, Национална награда „Дамян Дамянов“ и др.