Бездомниците, прибрани от улицата, изчезват дни преди Ана Асенова да бъде настанено в социално заведение за възрастни хора в село Бохот. Тя е на инвалидна количка, има много здравословни проблеми, единият от които е диабет. Топаска осигурява прегледите й при различни лекари от момента на срещата им. С лични средства тя плаща не само квартирата на бездомниците, но и купува хранителни продукти, готви и им носи всичко необходимо за деня. Осигурява им завивки, радио и други вещи за ежедневието, макар че жената получава пенсия.

Както Plevendnes.com писа, в добротворчеството се включва и пастор Цветан Илиев от Евангелската методистка епископална църква в Плевен, която Цветелина посещава. Тя му разказва историята на двамата бездомници и споделя, че жената се нуждае от нова инвалидна количка, тъй като старата е неизправна и опасна за нея. Той се отзовава веднага и се свързва с познати. На молбата за помощ откликва отец Венцислав Николов от католическия храм „Света Дева Мария от Фатима” в Плевен, като дарява съвсем нова количка.

Баба Ани, както я нарича Цветелина, е щастлива. Двамата благодетели на възрастните хора не спират до тук. Осъществяват контакт със социалните служби, за да подготвят всички необходими документи за настаняването на жената в социално заведение, където да се оказват необходимите грижи за здравето й. И след много усилия, средства, отделено време и положени грижи историята е доведена до добър финал. Баба Ани е съгласна с предложението, но… дни по-късно и двамата с Тодор изчезват без предупреждение и обяснения. „Ние се опитахме да им помогнем. Прибрахме ги от улицата, където живееха. Направихме всичко, което зависи от нас. Но те си избраха да избягат, без да кажат дори довиждане. Това е въпрос на личен избор“, коментира с огорчение Цветелина.

Те са част от цялостното лице на Плевен днес – цветен, красив, понякога грозен, трансформиращ се, но никога скучен и еднообразен. Те са хората без дом и близки, търсещи мястото си под общото ни слънце.

Изолирали се и изолирани съзнателно от цивилизования, самодостатъчен, претенциозен и живеещ по общоприети правила град.

Хората, за които пейките в центъра на Плевен са дом, място за сън, хранене, почивка, среща със себе си, а понякога и с другите. Несигурно убежище, но все пак място, което могат да припознаят като свое – дори за малко.

Хората без претенции и грандиозни желания, но със своите радости, болки, разочарования, удовлетворения и цели, обитаващи своя паралелна реалност…