В едно далечно време, когато земята била покрита със сняг, а хората чакали края на годината с трепет и надежда, в малко планинско село живеел мъдър старец на име Стефан. Той бил известен със своето добро сърце и способността си да помирява хората. Всяка година на 27 декември, когато се чествал неговият имен ден, селото се събирало, за да празнува.
Но един ден, зимата била толкова сурова, че хората започнали да губят надежда. Снегът покривал всичко, реките били замръзнали, а храната ставала все по-малко. Селяните се събрали около Стефан и го помолили за помощ.
Стефан, с вяра в доброто и силата на човешката общност, ги убедил да се съберат заедно и да направят празник, въпреки трудностите. Той вярвал, че ако хората споделят последните си запаси и си помогнат взаимно, ще привлекат благословията на небесата.
На вечерта на празника всички се събрали около голям огън в центъра на селото. Хората пеели, танцували и споделяли последните си храни. Точно в полунощ, когато песните достигнали своя връх, небето се прояснило, а отгоре се появила ярка звезда. Снежните облаци се разсеяли и на мястото на огъня се появило чудо – малко дърво, което цъфнало посред зима.
Стефан обяснил на хората, че това е знак от небесата – символ на надежда, че дори в най-трудните времена добротата и споделената радост могат да доведат до чудеса. От този ден нататък селото празнувало Стефановден не само като имен ден, но и като ден на общност и единство.
Хората вярват, че всяка година на Стефановден, ако се събереш с близките си и празнуваш със сърце, чудото на зимното слънце ще донесе светлина и топлина в живота ти.
И до днес, когато празнуваме Стефановден, си припомняме, че дори в най-студените и тъмни дни, добротата и общността могат да разцъфнат като зимно дърво под звездите.
