Когато Владимир Путин бе назначен за премиер, мнозина си мислеха, че почти неизвестният шеф на разузнавателните служби ще продължи демократичните реформи от 90-те години, като в същото време ще възстанови реда в Русия. Двадесет години по-късно Путин е още в управлението, властта е съсредоточена в неговите ръце и той изглежда решен да продължи да управлява, отбелязва Франс прес, цитирана от БТА.
Борис Елцин обяви на 9 август 1999 г., че назначава директора на Федералната служба за сигурност Владимир Путин за министър-председател. Експертите съзряха в Путин представител на службите за сигурност, способен да сложи край на политическата нестабилност и на проблемите в Кавказ, а също така и ефективен държавник, започнал кариерата си под крилото на кмета на Санкт Петербург Анатолий Собчак и избран от Елцин да продължи да води Русия по пътя към пазарната икономика.
Елцин впоследствие обяви, че подава оставка по време на новогодишното си обръщение по телевизията на 31 декември 1999 г. и каза, че на Путин ще се падне задачата да сплоти обществото и да гарантира, че реформите ще продължат.
В началото на управлението си премиерът Путин демонстрира относителна толерантност и склонност за добри отношения със Запада. В същото време обаче изгради и образа си на непоколебим лидер и започна втората война в Чечения, която засили популярността му и му позволи да спечели с 53 процента на президентските избори през 2000 г.
Благодарение на успехите в петролната търговия първото десетилетие на Путин във властта бе белязано от подобряване на жизнения стандарт на руснаците и от засилването на държавата, отслабена след разпадането на Съветския съюз. Властта си възстанови контрола върху медиите, които допреди това бяха в ръцете на амбициозни олигарси.
Повратен момент бе „Оранжевата революция“ в Украйна през 2004 г., която доведе до избирането на прозападен президент. Кремъл изтълкува това като навлизане на Запада в неговата сфера на влияние.
През 2007 г. Путин произнесе знаменитата си реч в Мюнхен, която съдържаше сериозни критики срещу Съединените щати.
Оттогава насетне кризите следват една след друга: войната в Грузия през 2008 г., интервенцията на Запада в Либия през 2011 г., която Москва възприе като предателство, украинската криза от 2014 г. с анексията на Крим и началото на конфликта в Източна Украйна между Киев и проруските сепаратисти.
Вътре в Русия признаците за това са защитата на традиционните консервативни ценности на православната църква, които влизат в противоречие с „декадентството“ на Запада, и постоянното ограничаване на публичните свободи в името на реда и стабилността.
Наближаването на края на мандата на Путин поставя въпроса пред руската политическа класа за неговите намерения. Дали той отново ще стане премиер, както през 2008-2012 г.? Или ще определи свой приемник, както направи Борис Елцин през 1999? Или пък ще се обяви за почетен президент, което ще му позволи да продължи да дърпа конците, както направи президентът на Казахстан?
