Самотно момче проси в центъра на Плевен – вчера, 23 декември. Седнало е върху кашон направо на земята, облегнало се е на колона за плакати и се е сгушило в мръсното си и старо яке. Обуто е с гумени ботуши. Дъщеря ми го забелязва първа и ме води натам, защото не може в студа да има хора, които така да прекарват деня си, убедена е тя и въобще не може да си представи, че някой седи на ледената земя. Поздравявам го и питам как се казва. Не е много разговорлив, но ми отговаря, че е Диян и е от град Пордим. На 15 години. Има и сестра – Иглика. Фамилията не е ясна. Не ходят на училище. Живеят в Плевен – на изоставен строеж. Родители нямат. Търсили ли са помощ от ръководството на Община Пордим, питам аз. Не, не са – не ми обяснява защо. А от местната власт в Плевен, продължавам с въпросите – отново отрицателен отговор.
В кутийката за подаяния на Диян се виждат монети. Минувачите не са безразлични – докато водим краткия разговор, няколко плевенчани оставят пари в нея. Дъщеря ми – също. Питам го хранил ли се е днес – отрицателен отговор. Набързо изтичваме до близкия МОЛ и му купуваме топла пица и минерална вода. Не вярва, че сме се върнали, за да му дадем нещо. Взема от дъщеря ми храната и водата и започва да дъвче бавно. Питам го къде ще е утре, т. е. днес, 24 декември, когато християнският свет празнува Рождество Христова на топло, със семействата си и с вкусна храна в изобилие. Отвръща ми, че отново ще е там – да проси, за да изкара пари за себе си и сестра си. Позволява ми да го снимам. Обещавам му, че ще се видим отново, за да завършим с по-добър финал тази история – не на улицата, и не в студа.
Дали разказът на Диян е истина, не разбрах, но съм сигурна в едно: никой не заслужава да посреща празниците на улицата – сам и в студа. Още повече, когато този някой е дете. В същото е убедена и дъщеря ми.
