В близо 30 дървени къщички ще се предлагат красиви декорации, подаръци, произведения на ръчен труд, ароматно греяно вино и още куп празнични изкушения. Част от „Коледното градче“ ще бъдат и две допълнителни дървени къщички, осигурени от Община Плевен – къщичка на Общината, която ще бъде отдавана безвъзмездно за благотворителни каузи, и къщичка на „Дядо Коледа“. На сцената в различните дни изяви ще имат детски и самодейни изпълнители и състави в рамките на съпътстваща едномесечна коледна програма.

В следващите дни, в духа на предстоящите светли празници, ще бъдат преобразени и централната пешеходна зона на Плевен, входовете и изходите на града и подстъпите към кварталите.

Предложението върху общински терен в Плевен да бъде изградено състезателно БМХ трасе получи одобрение от местния парламент на Плевен през октомври 2019 г. Във връзка с изграждането на трасето съветниците гласуваха за имота да се учреди 10-годишно безвъзмездно право на ползване за сдружение „Туристическо дружество Кайлъшка долина – Плевен“. Бъдещото трасе ще е изградено върху площ от 8 982 кв. м на ул. „Марибор“ № 1.

От Управителния съвет на Колоездачен клуб „Кайлъка Райдърс Плевен“ са изчислили, че около 15 000 лв. ще стигнат за изграждане на трасето в най-основни линии, така че да става за каране, но само в сухо време. Целта е непосредствено след като се то направи, да се организира и първи национален шампионат с помощта на Българска федерация по колоездене. От клуба допълват, че изграждането на такова трасе дава възможност за провеждане на най-различни първенства и състезания – от такива с международен ранг до междуградски и междуучилищни спортни прояви. Това ще е възможност и за регулярни тренировъчни занимания с деца от различни възрастови групи, които да подобрят основните си умения по колоездене и по този начин да ги прилагат в различни стилове, като спускане, 4х, Ендуро и XС.

*Снимките са от фейсбук страницата на Колоездачен клуб “Кайлъка Райдърс Плевен“

източник: Община Плевен

Огънят е излязъл за кратък период над ресторант „Люляците“ в парка, в посока хотел „Кайлъка“, но е овладян. Към момента няма данни за нанесени материални щети на вилните постройки в района. Продължава да се работи интензивно по гасене на пожара, като единият от екипите е в парка до ресторант „Двете сърнета“.

Няма опасност за парка, взетите мерки са с цел превенция. Разполагаме с нужния ресурс, за да се справим със ситуацията, информира комисар Атанасов.

По-късно през деня от Община Плевен на своя уебсайт публикуваха, че пожарът в местността Плочата над парк „Кайлъка“ в района на крепостта „Сторгозия“ е изгасен. И трите противопожарни екипа към този час обаче остават на място. Те обработват и омокрят всяко пушещо място, за да не започне отново видимо горене, информира комисар Станислав Атанасов, директор на „Пожарна безопасност и защита на населението“ – Плевен.

Към момента няма данни за нанесени материални щети на вилните постройки в района. Няма опасност и за парка.

Можете да ги гледате тук:

Внимание! Все още можете да кандидатствате за участие! То се извършва по електронен път / E-mail: s.grigorova@pleven.bg/ или на хартиен носител, входиран в Центъра за административно обслужване на граждани /5800 Плевен, пл. „Възраждане” № 4/.  Кандидатите трябва да представят формуляр за участие /по образец/;творческа биография; 5 броя снимки на авторски картини. Документи за кандидатстване ще се приемат до 17 юли, а за журиране – до 21 юли. Участниците ще бъдат обявени до 25 юли.

Всички участници ще рисуват по две картини, първата – срещу хонорар, втората ще остане като дарение във фонда на ХГ „Илия Бешков”. Пленерът ще завърши с откриването на Обща изложба на 7 септември.

На 20 май, 1875 г. в Плевен се ражда Парашкев Тодоракев Цветков – учител по музика, диригент на Плевенския хор, редактор на вестник „Нова струя“, професор в Битолската гимназия, революционер, секретар на Смилевския конгрес и районен войвода на ВМОРО в Битолския революционен окръг.

Първите си години, Парашкев прекарва в родния си Плевен, който е освободен, когато той е все още невръстен. До трети клас учи там, а след това се премества в София. В продължение на три години работи като учител и едва 22-годишен заминава за Прага, където записва философия. Продължава своето образование в Дрезден, където завършва с пълно отличие консерваторията. Завръщането му в Плевен ознаменува активното участие на младия и енергичен Парашкев в местния обществен живот. Едновременно с учителстването по музика, Цветков става диригент на Плевенския хор и струнен оркестър и редактор на вестник „Нова струя“.

След забрана да учителства в Княжеството, Цветков обръща поглед на югозапад, където неговото поприще е натоварено с особен революционен дух. Македония познава мнозина свои даскалчета, наметнали комитско наметало. 1902 г. е годината, в която Цветков става професор по музика в Екзархийското училище на „столицата на революционна Македония“, Битоля. 1902 е и преломната година, в която приказките за бленуваното повсеместно въстание зачестяват все повече, невинаги по желание на нелегалните ръководители на Вътрешната организация. В Битоля Цветков става и възпитател на децата на руския консул Александър Ростковски – ексцентричен човек, отличаващ се с „съ своята грубость къмъ населението, а особено къмъ турското“, както пише Георги Попхристов години по-късно. Предвид крайно негативното отношение на Ростковски към македоно-одринското движение, приятелството на Цветков с него изглежда парадоксално, защото още същата година Парашкев Цветков става нелегален деец и влиза в четническите структури на ВМОРО. За няколко месеца, Цветков се издига мълниеносно до позицията на районен войвода в Битолска околия.

Като такъв го заварва Солунският конгрес през 1903 г, когато по настояване именно на битолските делегати, организацията поема курс към въстанието, което ще остане в общобългарската памет като Илинденско-Преображенско. Битолският революционен окръг, като най-добре въоръжен и с най-подготвено население, организира окръжния конгрес в Смилево, след който Западна Македония ще запише с кръв своята Илинденска епопея. Христо Силянов описва впечатленията на завърналия се от изгнание Даме Груев за непознатия нему новобранец в движението Парашкев Цветков:

Въ Битоля му изредиха и нѣколко съвършенно нови имена. Кои ли сѫ пъкъ тѣ? Съ голѣмъ възторгъ му говориха за нѣкой си Парашкевъ Цвѣтковъ отъ Плѣвенъ, хубавецъ и голѣмъ пѣснопоецъ. Свършилъ консерватория въ Русия, назначили го учитель по музика въ Битоля, кѫдето рускиятъ консулъ Ростковски го взелъ за възпитатель на децата си. Единъ день той зарѣзалъ и гимназията и консулскитѣ деца и тръгналъ съ чета. Случката направила голѣма сензация въ града и между консулското тѣло, на което Цвѣтковъ билъ добре познатъ. Сега Цвѣтковъ билъ районенъ войвода съ главна резиденция Смилевската планина, която той често огласявалъ съ мелодичнитѣ си пѣсни.

Заедно с войводите Георги Сугарев и Никола Русински, Парашкев Цветков е избран за делегат на конгреса от Битолска околия. Освен това, той е избран за секретар на ръководното бюро на конгреса, заедно с Георги Попхристов. В своите спомени, последният, описвайки настроенията на събитието, констатира:

На Георги Папанчевъ и Парашкевъ Цвѣтковъ, и двамата войводи, като хора отъ България всѣ имъ се желаеше да има възстание, увѣрени, че България ще се притече на помощь.

След многобройните дискусии относно действията, които ВМОРО трябва да предприеме, е решено Парашкев Цветков да влезе в Битолското горско началство, заедно с Георги Сугарев, Иван Делов и Георги Чуранов. Освен това, Борис Сарафов определя Цветков за битолски инструктор за обучение на ръководните тела и селяните с оръжие.

Уви, съдбата не предопределя дълъг комитски живот за симпатичния битолски войвода. Един ден след рождения си ден – на 21 май, в началото на своята обиколка из района, Парашкев Цветков се самоубива, след като четата му е обградена от 300 души турски аскер в село Могила. Ето как описва смъртта му Георги Попхристов:

Войводата Цвѣтковъ, слѣдъ като се раздѣли съ насъ, бѣше стигналъ въ обиколката на района си до с. Могила. Тамъ бѣше случайно разкритъ и обсаденъ отъ войска. Бѣше съ 16 души четници. Като е видѣлъ, че е здраво обсаденъ и нѣма възможность да отстѫпи, рѣшилъ да се бие, щомъ се открие. Почти цѣлъ день, 8 май, се води ожесточено сражение. Градътъ е на часъ и половина разстояние, та турцитѣ отъ тамъ докараха орѫдия и разрушиха кѫщитѣ, гдѣто се бѣ залостила четата. Тамъ турцитѣ дадоха сума жертви, между които и главния полицай Саидъ Ефенди, падналъ убитъ още отъ първата пушка. Отъ нашитѣ, освѣнъ войводата Цвѣтковъ – който се би геройски – паднаха убити 8 души четници.

Сред загиналите съратници на Цветков са старият харамия дедо Андрея Петров (по-рано четник при Марко Лерински), храбрият младеж Кочо Песнаджиев и охридянинът Димитър Филдишев.

Саможертвата на смелия учител по музика го обезсмъртява както в очите на местните българи, така и в очите на обществото в свободното Княжество. „Тамо е Цветко войвода, тамо е крало бугарски“ е песен, която макар и вече по-рядко да се пее по конюнктурни причини, все още може да се чуе в подножието на Пелистер. 1942г., в свободна Битоля се организира помен за подвига на плевенския песнопоец. Същата година излиза и поемата „Могила“ от Цветан Чачовски, в която се разказва за първото и последно сражение на битолския войвода. Неговият ученик, проф. Владислав Алексиев пише за него:

Неговата усмивка, неговите големи гальовни очи, неговото високо и мъдро, гордо издигащо се чело, над обвитото с приказен ореол лице, ние познавахме от разказите на другари, които го бяха виждали и слушали. Ние в захлас слушахме топлите слова, извиращи с някаква магьосническа сила из дълбочините на сърцето на този мъж, който покрай своето мъжество ни обладаваше с всяка казана дума. В мен още звучат думите му “Любовта към Отечеството е най-божествената музика в света”. И как обикнахме ние този учител…

Използвана литература:

Освободителнитѣ борби на Македония, том I: Илинденското възстание, Христо Силяновъ, 1933г., София
РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА ВЪ БИТОЛСКИЯ ОКРѪГЪ, Георги Попъ Христовъ, София

Анастасия Димитрова (1815 – 1898)

Тя е родена на 12 май 1815 г. в Плевен в семейството на бедни, но честни, любознателни и богобоязливи хора. Баща ѝ Димитър е ковач, а майка ѝ Цвета слугува в къщата на хаджи Йоца Хицовица Ангелиноолу, където отсядат високи църковни гости от Враца, тъй като по онова време Плевен е под духовната управа на Враца.

Именно там се състои съдбоносната среща на малкото момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения, които ще изиграят важна роля в живота на бъдещата просветителка. Митрополитът е известен с това, че съдейства за разпространяването на нови български книги и в богослужението използва само български език, има и големи заслуги за развитието на учебното дело. Майка му пък е радетелка на девическото образование по българските земи. Достолепната дама харесва тихото и скромно дете и така, едва 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения, наричана почтително от хората в епархията кира Даскала Богоозарената, се привързва силно към момичето и го приема като родна дъщеря, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ ум, тя моли сина си да образова вече порасналата девойка и да я подготви за учителка.

Митрополит Агапий Врачански (ок. 1790 – 1849)

След 13 години, горещото желание на митрополитската майка се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“, където изучава първоначално славянски език, а след това и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време – Райно Попович, Ботю Петков и Брайко Хаджигенович, който вече използвал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и др. Анастасия учи наравно с момчетата.

Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където вече живее владиката. Той се обръща към нея с думите: „За да се изпълни желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но немà живот да види.“

И наистина, през месец октомври 1841 г. в килия към църквата „Св. Николай“ в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище, а тя самата става първата светска учителка у нас (бел. авт. – Някои източници посочват 1840 г., но според по-нови проучвания точната година е 1841). Веднага училището се изпълва с ученички – двайсетина момичета от града. Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.

Възстановка на първата класна стая на училището

Някои историци оспорват, че това е първото светско училище в България, като казват, че и в килийните училища се е изучавал Наручника, Псалтира, и т.н. Необорим факт обаче е, че Анастасия Димитрова за първи път преподава и чисто светски дисциплини, и това е първа крачка към светско образование за момичетата.

Много от първенците на града и будни граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на учителката с различни продукти, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане. Но както често се случва, и на това начинание се намерили противници, които всячески се опитвали да отклонят девойките от образование. Независимо от пречките, за кратко време училището си изгражда добро име и за него научават навред из България.

От Враца, Ловеч, Свищов започват да прииждат ученички, жадни за знания. След 3-годишно обучение те се пръсват по четирите краища на страната и на свой ред отварят училища. Така например Цвета Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 г. тя открива девическо училище, посещавано от 130 момичета. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, и т.н. Така почти нереалната за първите десетилетия на XIX век мечта на починалата Евгения била възприета от по-голямата част от българите и благодарение на неуморната работа на нейната възпитаница години наред давала плодове.

Църквата „Св. Николай“ в Плевен, в която се е помещавало първото светско девическо училище

Цели 12 години Наставница Анастасия, както започват да я наричат, учителства и полага огромен труд за просветата на жените. Оттегля се от любимото си занимание, за да се омъжи. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя отново, с още по-голям устрем, се впуска в нови начинания. Започнала да говори вече за национално пробуждане и свобода, просветителката си навлича гнева на турските власти. Повикана пред тях, тя смело им заявява: „И да ме затворите, и да ме убиете даже, няма да има полза от това, защото народът трябва да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя вече истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие народното чувство“. Турците се надсмиват над думите ѝ и оставят „тая луда жена“ на свобода.

От мъжа си, който бил лекар, Димитрова усвоява познанията и уменията да лекува някои болести. Помага на много страдащи и болни. Устройва сказки на тема здравна хигиена, кара слушателите си да повтарят това, което е казала и стриктно да изпълняват предписанията.

Тя е инициатор на много полезни начинания, чрез които пробужда заспалия дух на българите. Спечелва си голямо име и авторитет. Млади и стари, мъже и жени стават на крака, когато уважаваната дама минава по улицата. Домът ѝ постоянно е пълен с посетители, на които дава съвети и поучения.

Повече от половин век Анастасия Димитрова работи сред и за обществото всеотдайно и безкористно. На 70-годишна възраст тя се посвещава в служба на Бога и приема монашеско име Анна. През 1894 г. напуска Плевен и заминава за Йерусалим, където, забравена от всички, дори от тези, за чиято просвета отдава целия си живот, умира през март 1898 г. на 83 години.

Благодарение на будни българки, като Анастасия Димитрова, след средата на XIX век за младите момичета се слага край на безпросветността и се отварят широките двери на образованието. На снимката: ученички в девическа гимназия, 20-те години на ХХ век

Автор: Илиана Иванова, Изгубената България

Източник: glasove.com

И днес вали – кротко и тихо. А градът продължава да се преобразява – не в пролетна премяна, но в също така бяла и безкрайно красива. Снегът вае фигури, форми, скулптури и очарова жителите и гостите на Плевен.

Всеки поглед към тези така добре познати фасади, цветове, линии и обемни форми от градската среда носи нови нюанси на възприемането, които само допълват красотата и достолепието на чудните плевенски сгради.

Паметният символ е знак на вечна благодарност към подвига на загиналите при боевете около Плевен 31 000 руски и 7 500 румънски воини по време на Руско-турската освободителна война 1877/1878 г.

Със събраните от дарения и държавни средства 350 000 златни лева на площад “Цар Освободител” започва изграждането на паметника на 24 април 1903 г. В художественото оформление участват проф. Жеко Спиридонов, проф. Марин Василев, проф. Иван Травницки, Борис Михайлов, проф. Иван Мърквичка и проф. Антон Митов.

Параклисът-мавзолей “Св. Георги Победоносец” тържествено е открит и осветен на 3 септември 1907 г. в присъствието на княз Фердинанд І, Великия княз Владимир Александрович – син на император
Александър ІІ, княгиня Мария Павловна и членовете на комитета ”Цар Освободител Александър ІІ”.