Писателката Неда Антонова, родом от Плевенския край, развълнува за пореден път верните си читатели с последната си книга „Любовта и смъртта на първия след Бога“, посветена на великия син на България Васил Левски. Четивото вече живее свой собствен живот, като печели възторга на хора от различни възрастови групи във всички точки на страната. То вълнува, задава въпроси, включително неудобни, носи отговори, които до момента не са давани, разбива митове и рисува правдиви и силни картини на времето. Какво направи толкова интересна тази така нестандартна и носеща своя душа книга за Апостола, сподели за читателите на Plevendnes.com безкрайно талантливата, обичана и посветена на мисията си да търси истини в историята ни и да възражда духовния блясък на достойни българи и българки, незаслужено посипани със забрава от поколенията.
– Г-жо Антонова, последната Ви книга „Любовта и смъртта на първия след Бога“, посветена на Апостола на свободата, вече се превърна в сензация, защото в нея има съвсем различни от общоприетите исторически тези. Защо твърдите, че Левски не е убиец, за което той, всъщност, отива на бесилото?
– Всички сме отрасли с митовете за личности и събития от българската история. В това число и с различните хипотези за предаването на Левски. По въпроса за осъждането му, обаче, всички са единодушни: осъден е заради убийството на момче, т.е. изпратен е на бесилото като криминален престъпник.
Винаги съм усещала несъгласие с тази теза, без да съм имала конкретни доказателства. Но едно по-внимателно вглеждане в историческите изследвания на специалистите показа, че фактите съществуват – не винаги на повърхността, но при малко по-задълбочени усилия те могат да бъдат извадени и подредени по законите на правната и житейска логика. Опитах се да направя точно това. И стана ясно: съществувала е заповед на великия везир Левски непременно да бъде осъден на смърт и незабавно екзекутиран. Тъй като за всички негови антидържавни деяния законът е предвиждал най-много заточение до живот, но не и смърт, а везирската заповед е трябвало да бъде изпълнена, наложило се на Левски да бъде приписано криминално деяние, защото само за отнемане на човешки живот османското законодателство е налагало най-тежкото наказание. И следствената комисия, позовавайки се на показанията само на един свидетел – куриоз в европейската правна практика – обвинява Дякона в убийство и формулира предложение пред висшестоящите органи – Дивана на империята и великия везир – за смъртно наказание. Предложението веднага е прието и без присъдата да бъде обжалвана – второ нарушение на закона – е била изпълнена незабавно.
– Иванчо Хаджипенчович, единственият юрист в Комисията, която води разпитите на Левски, също е представен в доста различна светлина. Каква е ролята му в тази трагедия?
– Това е друг мит от нашата история – че именно хаджи Иванчо Хаджипенчович е изпратил Левски на бесилото. В качеството си на единствен юрист в следствената комисия и възпитаник на Сорбоната, на него е било възложено да намери подходящата юридическа формула, която да оправдае в очите на подозрителна Европа издаденото предложение за смърт. И той я намира. Тя е хлъзгава и разтеглива, изградена е върху предположения, но комисията я приема за валидна. Но Иванчо Хаджипенчович отказва да подпише протокола от разпитите на Апостола, както и съчинената от него самия и приета от другите членове на комисията присъда. Изглежда поведението му е било достатъчно красноречиво, щом и Саид паша, и Шакир бей – двамата висши военни – също не се осмеляват да сложат подписите си под тази неубедителна формулировка. Така и изпращат документите около разпита и осъждането на Левски без подпис, оставяйки окончателното решение на султана.
– Смъртта на Апостола е желана от две империи – Руската и Турската, твърдите Вие. Защо този изпреварил безкрайно времето си български син е така неудобен за силните на деня?
– Причините са много. Първо, той е републиканец, противник на абсолютизма във всичките му форми. Второ, Дякона е искал свободата на България да бъде извоювана с наши собствени сили, защото е бил сигурен, че който и да е бъдещият ни освободител, той ще замени едно робство с друго. Трето, Русия е искала в България да има въстание, което тя да използва като претекст за осъществяване на освободителна мисия, но това можело да стане, едва когато бъде готова за война. А след Кримската баталия Русия е изтощена. Едва по-късно тя инспирира Априлското въстание и после приема ролята на освободителка. Левски е посветил живота си на великата идея за свободата на Отчеството (тогава никой не е наричал земите, населени с българи, с днешното им име – за хъшовете и възрожденците те са били просто „поробеното Отечество”) без чужда намеса и това го прави противник на руската имперска доктрина. По тази причина всесилният в Истанбул руски посланик граф Игнатиев, когото наричали „вицеимператор”, не е пожелал да спаси Левски от бесилото, въпреки че е имал тази възможност. И когато присъдата е обявена и изпълнена, графът пише до руския канцлер княз Горчаков: ”Безспорно е, че щастливият изход от софийската афера се дължи на умереността на великия везир, който този път изглежда е послушал нашите съвети.” Две империи срещу един. Един, но Лъвский.
– Остана ли нещо недоизказано в тази книга? Теза, която само загатвате, но не развивате? И защо?
– Всяко поколение има не само право, но и задължение да погледне събитията и личностите от националната ни история от своята камбанария. Въпреки че за Левски са написани и ще се напишат доста книги, той винаги ще възбужда националното ни съзнание с прозрението на своята мисъл, с висотата на идеите си и с дълбокото си упование в българския народ. Бъдните поколения ще намерят своя гледна точка и свое тълкуване на образа, делото и Духа на Апостола.
– Сериозното историческо проучване, което сте направили, за да напишете книгата, с какво допълни в съзнанието Ви образа на Апостола?
– Левски не е бил личност, типична за своето време. Той е образ на всички времена. И не случайно при проведеното национално допитване бе избран за най-великия българин – оня, който стои най-високо в националното ни съзнание и по-високо от него е само Бог.
– Не спирате да обикаляте България и да се срещате с читателите. Защо?
– Да, цяло лято с издателя ми и редактор на книгата Румен Леонидов пътуваме из страната на срещи с читатели, книгата бе представена и по време на празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол. Прави ни впечатление огромният интерес към личността на Дякона, към стечението на политическите обстоятелства по онова време, към отношението на двете империи и на цяла Европа към съществуването на един народ, за който малко се е знаело. Особено явен беше интересът към личния живот на този почти митологизиран мъж. Срещите и сега продължават. Предстоят премиери на книгата в Пловдив, София, Сливен, Плиска – в Двора на кирилицата…
– А до учениците и младите хора стигат ли книгите Ви, особено последните, посветени на царица Елеонора Българска, Преподобна Стойна, Венета Ботева и Христо Ботев и Левски?
– Би било прекалено, ако кажа, че младите хора са най-ревностните ми читатели. Но в Търговище, града, в който живея, още в края на изминалата учебна година по инициатива на две преподавателки от Първа гимназия – г-жа Рунчева и г-жа Петкова – започнахме срещи с учениците от хуманитарните класове под надслов ”Час по Ботев” – по романа „Неговата любима”, а през тази учебна година предстои и „Час по Левски”. Окуражително е, че младежите, с които се срещам там, а и в други градове – например възпитаниците на Мариана Георгиева в русенската Немска гимназия – проявяват любопитство не само към живота на великите ни личности, но и към тайните на писателския труд. Най-често задаваният въпрос се отнася до издирваческата работа на автора и до съотношението на историческа истина и фикция в художествения текст.
– С какво ни е най-нужен Духът на Левски днес?
– С всичко, което е Той!
