Люба Касърова е една от онези български поетеси, които остават встрани от учебниците, но не и от сърцата на онези, които се докоснат до нейната поезия. Родена през първата половина на XX век, тя твори в период, белязан от исторически сътресения, социални противоречия и културни трансформации. Въпреки това поезията ѝ остава крехка, човечна, женствена и непретенциозна — без излишен патос, но с дълбока душевност и изящен език. Люба Франтишек Сплитекова, по съпруг Касърова, е българска поетеса, преводачка и общественичка.
В поезията на Люба Касърова присъства едно специфично усещане за крехкост и самота. Темите ѝ често засягат вътрешния свят на жената, любовта — споделена и несподелена, копнежите, които минават като сенки през ежедневието, но и малките радости, които озаряват душата.
Родена е в Солун в 1887 година в семейството на учителя Франтишек Сплитек, чех, преселен в България в 1880 година и на учителката Камелия Сплитек, по баща Волковская, рускиня, установила се в България в 1878 година. Завършва гимназия в Пловдив, България, а след това учи в Прага – в Музикалната академия и във Философския факултет на Карловия университет.Омъжва се за д-р по право Христо Касъров от сопотския род Касърови, чиито баща, Тодор Касъров, е собственик на една от най-големите книжарници в София.
Връща се в България. Превежда от чешки на български творби на Божена Немцова, Каролина Светла, Елишка Краснохорска. Секретарка е на дружеството „Българо-чехословашка взаимност“ и в 1926 година редактира едноименния му орган. Пише в списание „Хиперион“, „Славянска беседа“, „Завети“, „Мисъл“, във вестник „Литературен глас“, „Вестник на жената“, „Развигор“.Членка е на Съюза на българските писатели. Носителка е на чехословашкия Женски орден на белия лъв (1937)
Езикът ѝ е деликатен, почти музикален, а строфите ѝ напомнят за тиха разходка под дъжд от есенни листа. Читателят остава с чувството, че всяка нейна дума е избрана с прецизността на човек, който уважава болката и не говори за нея излишно. Касърова е сред онези поетеси, които пишат за любовта не като драма, а като съдба. Тя не се оплаква, не съди, не обвинява. Нейната лирика не крещи — тя прошепва. Нейните стихове ни връщат към корена на поезията — към способността ѝ да улавя невидимото, да превръща обикновеното в изключително, да придава форма на усещанията, които иначе биха останали безгласни.
Люба Касърова е поетеса за онези, които умеят да слушат тишината. За онези, които намират в поезията не само думи, а начин на съществуване. И въпреки че нейното име не стои на кориците на литературните антологии с големи букви, то живее — тихо, красиво и устойчиво — в онези, които се осмеляват да търсят дълбочината зад думите.
