Помните, че днес се избира дървото закрилник, нали? На Лазар – духът на гората, който се грижи за дърветата и света около тях. В „Стопанката на Господ“ е приказката за този обред.
А днес е ред на приказката от „ЗАРАНА“.
Как едно момиченце, което знае, помни и пази, поведе децата, за да си познаят Закрилниците.
Дано все повече деца в България научат отново това, което са знаели предците им – че С ДЪРВЕТАТА СМЕ ОТ ЕДИН РОД….
ЗАКРИЛНИК
Ясна беше помолила този път да излязат навън. Беше заръчала всеки да си носи червено и жълто кълбо вълнена прежда. Найденов и Попова събраха класовете и тръгнаха. Половината училище тайничко им завидя. До училището имаше парк. На една поляна Ясна се огледа и приседна в средата.
– Помните, че с дърветата сме от един род, нали? – заговори момичето, а деца и дървета се посгъстиха, за да чуват по-добре.
– Като сме от един род, си помагаме. Ще ви разкажа как. Всеки човек може да си има дърво, с което да се пазят. На такова дърво му се вика Закрилник. С дървото първо трябва да се познаете. Огледайте се, тук има много. И са различни, съвсем като нас. Има тънки, дебели, ниски, високи, крехки и силни. Всяко има своя сила като при хората. И всеки човек си харесва дърво, което да е като него.
– Аз харесвам бреза – обади се Гергана.
– Ето, виждаш ли? Ти приличаш съвсем на брезичка.
Гергана се изчерви.
– Аз пък си падам само по пънове! – провикна се Марио, но смехът на другите не му хареса.
– Хайде да обиколим поляната и всеки да си избере дърво! – каза Ясна.
– Не може ли да е по-далеч от поляната?
– Може. Но си мисля, че щом сме се събрали, нещо ни e свързало. И знам, че е земята на Хем. Защото когато започнах да разказвам нейните приказки, никой от вас не си тръгна. Затова ви предлагам да си изберем дървета, които са близо едно до друго – като нас. Техните корени са преплетени, държат здраво земята на тази поляна и са част от коренището на Хем – както сме ние. Пък ако някой си познае дърво далеч от поляната, нека бъде така! Значи така е трябвало. Хайде сега да направим хоро!
– Какво да направим?!
– Кръг. Да се държим за ръце! Силно стиснете! Сега аз ще поведа, а вие ще вървите в моите стъпки и ще повтаряте:
Самодиво, бяла сестро,
протегни ни бяла ръчица!
Да полетим с теб над земята,
да си върнем с теб Силата!
Сълзите ни да изтекат,
бистра роса да станат!
Елен по изгрев да ги изпие!
Памет да се завърне!
Райко в сърца ни да светне!
И хорото ни да огрее!
Хорото, сестро, от Бъдници…
– Хайде сега пак! – ситнеше Ясна и нареждаше, а хорото на децата се нижеше след нея и се виеше по поляната.
Под Горуна се превърташе друго хоро. На Средната земя едно момиченце прелисти стара синя книга.
– Сега всеки ще си познае дървото – чу се гласът на Ясна. – Но има условие, за да сработи после магията. Докато обикаляме, никой не бива да говори!
– На мълчанка ли ще играем?
– Нещо такова. Не знам дали сте чували, но мълчанието чисти главата и сърцето. Тогава по-лесно ще познаете Закрилника. Готови ли сте? Като си смъкна ръката, млъкваме и тръгваме.
И Ясна вдигна малка тънка ръчица. Десетки очи я накичиха. Пое си дъх, задържа го, стисна зъби и дъхът ѝ изсвистя. Ръката ѝ се спусна надолу и тя тръгна. Децата за миг се ослушаха и се пръснаха. Времето засече време. Когато нужното време изтече и всяко дете си позна Закрилника, над поляната тихичко се понесе песен:
Отгоре слиза момиче,
ясно в бъдното гледа,
ясни думи изрича
ясен път да отвори
Много слепци я не видят,
други ѝ стават душмани.
Сал децата разбират
що е дошла да опази…
– Откъде идва това? – не се отделяше Попова от Найденов.
– Представа нямам – оглеждаше се учителят.
– Възможно ли е да идва от онази секвоя там?
– Възможно е.
– Не, не е! Нали не мислиш, че точно днес дървото е решило да пропее? – изтъня гласът на Попова.
– Нищо не мисля. Опитвам се да повярвам на очите си. Ясна беше казала, че ако успяваме да вярваме на очите си, ще видим невероятни неща.
– Ясна каза… Божидаре, ти нали… нали не вярваш, че тя…
– Ш-ш-т! Не искаш ли да чуеш приказката?
Децата се скупчиха на поляната. Когато Ясна застана в средата, песента спря.
– Ще ви науча на една магия. Казва се НАРИЧАНЕ. Силата на тази магия е една от най-старите Български Яки Сили. Днес ще наричаме с дървото си Закрилник. А следващия път ще ви науча как се нарича водата.
Така. Първо всеки ще се запознае с дървото си! Ще му каже как се казва и откъде е. Това значи, че ще си каже името и че е българин. Защото дървото трябва да знае, че коренът му и коренът на неговия човек са от една земя. После ще чуете сърцето на дървото.
Ще сложите дясната си ръка на вашето сърце, а лявата ще сложите на дървото. И ще се опитате да чуете. На сто удара на човешко сърце един път ще удари сърцето на голямо дърво. Тук са все такива. Ако дървото е много старо като онова на Деян, сърцето му може да удари веднъж на двеста удара на неговото. Когато корените и сърцата ни се чуят, ще ви кажа какво ще направим. Хайде!
Децата се пръснаха. След минута около поляната сякаш цветно слънце изгря между дърветата. Лъчите му затвориха очи. В сърцето на слънцето се извисяваше секвоята. Ясна опря чело в нея.
На Средната земя в една приказна пещера едно момиченце със стара дебела синя книга също затвори очи.
Времето прелетя под Горуна с малка кошница. Извади трите червени ябълки отвътре и даде по една на всяка от нищенарките. Бабите спряха. За една кратка вечност едни души спряха да се раждат, а други спряха да умират. Настъпи Безвремие. Онова, в което се връща паметта.
– Аз съм Ясна и съм българка! – сякаш камбана удари на поляната. И ехото се понесе…
– Аз съм Гергана и съм българка!
– Аз съм Христина и съм българка!
– Аз съм Деян и съм българин!
– Аз съм Яна и съм българка!
– Аз съм Никола и съм българин!
– Аз съм Зорница и съм българка!
– Аз съм Александър и съм българин!…
После Ясна сложи дясната си ръка на сърцето, а лявата на кората на дървото и притихна. На средната земя изцвили кон. На една чешма се пукнаха яйчени черупки. Слънчовата майка целуна юнака по челото, Неродената падна в кладенеца, а Рада прошепна на принца: „Ябълчице, подскочи, истината разкажи!“
Сърцата на дърветата забиха заедно със сърцата на децата.
Хем въздъхна. Птиците в парка запяха едновременно.
Мина Време…
– Сега извадете червеното и жълтото кълбо! Сложете червеното в тревата и вземете жълтото. В него са тъжното, болното и трудното. Всичко, което искате да се махне! Ще кажете на Закрилника си какво ви тежи, от какво ви е страх, от какво ви е срам или защо ви е мъчно. Тихичко, но на глас, не на ум! Това е наричане, не е намисляне! Дървото трябва да чува! И докато му говорите, завържете около ствола му жълтия конец. Долу, ниско над земята! Така ще оставите тъжното, болното и трудното при дървото. То ще ги вземе, ще ги умие в земята, ще вземе сила от нея и ще ви излекува.
И децата зашепнаха. Тайни, болки, сълзи и страхове полазиха като мравчици по кората на дърветата. Дърветата наостриха уши.
В парка, две жени се срещнаха по средата на алеята и спряха.
– Видяхте ли какво правят тези деца? – попита първата. – Шепнат на дърветата и ги връзват с конци! Да не са ги примамили в секта?
– Глупости! – отсече втората. – Явно имат някакъв час. Ето, и учителите им са там!
– Ама не виждате ли, че нещо не е в ред? Седят залепени по тия дървета като зомбирани! Чувала съм аз за такива секти, дето примамват деца. Сега ще звънна на 112 да видите как директно ги прибират тия „учители”.
А на Средната земя добрата и лошата вещица се гледаха.
– Остави ги на мира! – рече Зарана.
– Така или иначе пак ще се върна – отвърна ѝ Темна.
– Ще видим. Тези деца ще имат деца. Хем ще се грижи за тях.
– Ще има и мои деца – ухили се лошата.
– Винаги е имало. Но иде ред на Бъдниците.
На Долната земя един телефон се оказа забравен в колата. Първата жена се ядоса и хукна по алеята. Втората се обърна, кимна на Ясна и тръгна и тя. А детето продължи:
– Вземете червеното кълбо! В него са силата, здравето и обичта! И всичко, което искате да дойде при вас! Сега ще кажем на Закрилника най-голямото си желание. Може и десет желания. Или сто, ако имате. Кажете му всичките! И докато му говорите, ще връзвате червения конец около ствола на дървото, но този път по-високо – при сърцето. Хайде!
И децата зашепнаха… Тайни, желания, мечти и копнежи полазиха като мравчици по кората на дърветата. Дърветата пак наостриха уши. Найденов подаде на Попова червено кълбо. Тя го погледна за миг, грабна го и се мушна в дърветата оттатък поляната.
Секвоята над Ясна тихо припяваше:
Я съм, моме, златно дръвце,
златно дръвце – закрилниче.
Ще порасна дор до небо,
клон ще пусна дор до земя.
Род ще родя здрав и силен,
да те пазя, да те браня!
Запяха и другите дървета:
По мене слиза наречница
да дарува добра дарба.
Да целува светло чело
да нарича да го бъде!…
– Сега скъсайте червения конец! – заби отново камбаната на Ясниния глас. – Разделете го на две – по-къс и по-дълъг! По-късия вържете на ръката си, а по-дългия – някъде на дървото. Така и вие, и Закрилника ще имате обща сила, за да сбъднете заедно каквото си пожелахте. И ще оставите белег, че сърцата ви се познаха.
След малко червените конци изгряха по ръцете на децата и по клоните на дърветата. Започнаха да се събират хора. Попова се огледа притеснено. Ясна не забелязваше хората. Камбаната на гласа ѝ пееше песента на много корени, оплетени в едно коренище.
– Ще ви кажа един важен закон на Магията! – биеше гласът ѝ.
– Когато се сбъдне дори само едно от желанията, трябва да дойдете и да кажете на Закрилника! И да махнете жълтия конец! Изхвърлете го някъде, свършил си е работата. И помнете, можете да кажете на дървото си всичко! Можете да му оставите кофи със сълзи. Той ще ги изпие всичките, защото е приятел. Но трябва да идвате и за да го зарадвате! Така и той ще има повече сила и ще знае, че ви е важен!…
из книгата „ЗАРАНА“ – продължение на „Стопанката на Господ“ от Розмари Де Мео,
можете да ги откриете на narichane.com
