Калин Терзийски е български поет, писател и сценарист. Роден е на 22 март 1970 г. в София, но има плевенски корени – майка му е от село Садовец. Завършил е медицина и е специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор. От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната болница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия. Публикува различни текстове в периодичния печат, бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания. Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб „Литература – Диктатура“. Последната му книга е „Мечката и други разкази“, която авторът представи в Артцентър „Плевен“ снощи, 14 ноември, в компанията на своя приятел Юри Лазаров, журналисти и писател.
За творчеството, допирните точки между психиатрията и литературата и овладяването на личните му бесове разказа откровено за Plevendnes.com Калин Терзийски.
– Много се радваме, че сте в Плевен.
– И аз много се радвам – за пореден път съм тук.
– Поводът за гостуването Ви е новата Ви книга „Мечката и други разкази“, която вече предизвика интерес сред почитателите Ви. Според вас всяко нещо ли може да бъде обект на литература?
– Всяко нещо може да бъде обект на литература при подходящото определено концентриране на вниманието и подходящата нагласа, а тя е хубаво да си припомняме, че е функция на волята. Зависи от нас как ще се настроим към един обект в нашето обкръжение и дали благодарение на тази ни настройка можем да извлечем изкуство от него, или не. Тоест, ако един папуас застане срещу Мона Лиза, той няма да се вдъхнови от нея да направи и той изкуство – възвишено и голямо. Най-много да я нацепи на трески, защото тя е нарисувана върху крушова плоча, и да си изчисти зъбите или да си напали огън за печене на някой бял мисионер. Един човек, който така оформи нагласата си към света, че да може да извлича от всяко нещо изкуство, той е човек на изкуството.
– Споделяте, че книга, която е създадена, за да предизвика забавление у читателя, не заслужава внимание.
– В думата забавление аз влагам много, много години мислене, защото съм бил сценарист на купища смешни телевизионни предавания от „Каналето“ насам и се гордея с това, че съм бил професионален смешник, професионален майстор на скечове, на смешки, на абсурден хумор. Сега примерно ме е яд, че някои хора ще объркат абсурдизма с абсурда, който означава безсмислица. Под забавление аз разбирам нещо празноглаво, тъпо, без никаква жизненост в него. Тогава човек просто си губи времето и отклонява вниманието си, за да не мисли. Това забавление ни вкарва в едно такова фалшиво равновесие, в баналността, в клишето, в най-пошлата норма, където е удобно, комфортно, мозъкът затлъстява, сетивността лоясва и на човек му е едно такова тлъсто и задушевно. Това не е хубаво. Това е забавление тип решаване на кръстословици, гледане на риалити формати, тъпеене, отклоняване на вниманието от това будното, енергично мислене и живеене, в което е хубаво да се живее, по принцип. Харесвам смеха, забавлението, радостта, иронията, дори сарказма – те непрекъснато присъстват в творчеството ми. Цялата ми нова книга може да се прочете и като една иронична или саркастична книга. Обаче това не е просто забавление за затлъстели души – не, в никакъв случай.
– А какво е?
– Наскоро възприех един термин от един млад писател – много симпатичен, дошъл направо от Лас Вегас, българин. Иван Владимиров се казва – той психолог, между другото, и използва този термин дисеквилибриране, което ще рече обратното на това тлъсто равновесие на мързеливата душа, т.е. да дестабилизираш, да накараш човека да се разтрепери малко, малко да се поучуди, да му стане и неудобно, и странно, да разбиеш стереотипите му и тогава става изкуство.
– Първо трябва да го провокирате този човек да посегне въобще към книгата.
– Да, най-малкото е това.
– Къде е допирната точка между психиатрията, психологията и литературата. И самият Фройд е бил изкушен от литературата.
– Да, написал е много книги.
– Душата ли е допирната точка?
– Да, съвсем ясно е, че когато човек заговори да нещо, той всъщност говори за себе си и за своята душа. Дали ще говори в парадигмата на литературата или на психиатрията, той все говори за себе си, т.е. за душата си. Дали съм психиатър или писател, е едно и също. Въобще заниманието с душата е единственото сериозно занимание на човека.
– Без значение в каква сфера.
– Ами разбира се. Една продавачка в магазина ми казва: „Аз съм психолог“. Ние се присмиваме на такива изявление, но тя наистина е психолог – тя се занимава с души на хора. С какво се занимава един продавач, ако не с душите на хората – с техните тайни и явни желания, с подсъзнателните им стремежи, със скритите им страсти. Той си е един чудесен психолог, който обаче продава излишни боклуци, от които те си мислят, че имат нужда.
– Психиатрията помага ли ви да сложите юзди на вашите лични бесове?
– Е, понякога и съвсем формално погледнато ми помага. Примерно, за да спра пиенето, което беше наистина страшен проблем, от който почти умрях, ми помогнаха чисто формализираните ми знания по медицина и по психиатрия. Тоест аз знам какви лекарства се пият, какво се прави в такива случаи. Но за справянето с бесовете във философски аспект много повече помага литературата. Психиатрията може да ти каже да пиеш халоперидол или ксанакс и какво може да последва от това. Тя е една практична наука, която описва феномени на човешката душа и се опитва да им влияе някакси с подръчните средства – дали ще са шокове с ток и инсулин, или дори с малария (опитвали са се да лекуват шизофрения с нея). Но това са неща, които са свързани с практиката, не със смисъла на нещата. Психиатрията, слава Богу, никога не се опитва да си присвоява територии от философията и от големите неща. А литературата е там. Всъщност философията е малка сестра на поезията, защото поезията няма граници, а философията има – границите на разума. А разумът определено сам по себе си си е наложил да има граници, а поезията може да мине всичко, без да се съобразява с нищо. Границите на разумното отдавна, и слава Богу, са надминати. Защото разумно означава прагматично, т.е. обичайното. А поезията прави нещо много над това. След нея идва философията и от там нататък другите по-малки сестрички.
– Какво Ви вълнува като творец в момента?
– Лека-полека започвам да пиша един, вероятно, много голям роман – по обем и като усилия. Темата е аз и Бог, защото един писател трябва да влезе в темата за Бог, с когото живее цял живот. А всеки човек живее с Бог, каквото и да говори. Това смятам да направя – да разкажа за отношенията си с Бог.
– Срокове не си залагате.
– Няма как – не мога да си поставя такива. В романа ще се разказва за един човек, който се е затворил в една хотелска стая, чака да умре и трябва да си отговори на всички въпроси, на които всички ние трябва да си отговорим в едни момент.
