Тя е млада, красива, талантлива, много интелигентна, съзерцателна… Тя е Яна Стойчева. Един от младите таланти на българската художествена сцена, който не спира да доказва своя съвременен и философски поглед върху живота и платното. Дипломиран магистър „Живопис“ на Националната художествена академия в София – в ателието на проф. Андрей Даниел, и член на творческата група „Answer 51“ и на СБХ. Участвала е в много изложби в страната и чужбина, сред които проектите на група Answer 51 “We never think of the future, it comes soon enough” от 2016 г. и “Erotica Universalis” oт 2017 г., изложбата „Young Art for Peace”, проект на Kolja Kramer Fine Arts, във Виена и „Спорът за реалността“ втора част от 2018 г., както и националните есенни изложби „Огледало“ в Пловдив през 2016 г.
Представя България на VIII-те Игри на франкофонията в дисциплината „Изобразително изкуство“ 2017 г. в гр. Абиджан, Кот д‘Ивоар, и получава награда на НХА и Societe Generale Експресбанк за участие в Лятната академия в Българския културен център „Дом Витгенщайн“, Виена, Австрия, 2015 г.
Яна Стойчева представя своето виждане за универсаланата еротика в едноименната изложба, която заедно с колегите си от „Answer 51“ откри в галерия „Дориан“. Повече за творческите си търсения, настоящата експозиция, която може да бъде посетена в Плевен до 19 май, както и за откриващата се днес нейна самостоятелна изложба, разказа за Plevendnes талантливата авторка.
– Как попаднахте в творческата група „Answer 51“?
– Всички членове на групата – аз, Константин Костов, Трепка Петкова, Мирослав Миронов, Марта Райхел, Мая Стойкова, Тина Хамзе и Северина Енева, бяхме студенти на проф. Андрей Даниел в 51-во ателие. Там се запознахме, там се роди едно съвсем естествено приятелство и сближаването ни като група с общи възгледи за изкуството. Така се случиха нещата. Решихме, че можем да се изявяваме заедно, като всеки един следва собствените си виждания и търсения.
– И какви са вашите разсъждения по тази обща тема „Универсална еротика“?
– Разглеждам фантазията като основен компонент на еротичното. Струва ми се, че фантазиите, които всеки от нас има, макар и не винаги да са материализирани, са сърцевината на еротичното. Това, което всъщност виждаме в обекта на нашето желание.
– А като автор със собствен стил и виждане за нещата какво Ви е интересно по принцип?
– Трудно е да кажа, че имам определен стил. По-скоро се отдавам на търсене и преживяване, което в момента ме дърпа и ме вълнува и ми е важно като личност. Интересуваме как човешкото същество се усеща в големия свят, във важните въпроси за личността, за взаимоотношенията между хората, въпреки че в повечето случаи в картините ми отсъства човешка фигура. По-скоро се опитвам да пресъздам тези екзистенциални тематики, без да има физическо присъствие.
– Кога решихте, че ще се занимавате с този вид творчество?
– Може да се каже, че досегът ми с изкуството е благодарение на майка ми, която е сценограф. От малка у мен се възпитаваха такива желания и интереси, които в последствие се развиха в едно завършено средно образование с живопис и изобщо с изобразително изкуство. Известно време прекарах в търсене на сценографски решения в НАТФИЗ и отново се върнах към живописта в Националната художествена академия.
– Живописта надделя, все пак?
– Да, надделя. Сценографията е великолепна кауза и отдаване, но тя е до голяма степен колективно изкуство. За мен беше важно уединението, което като цяло ми е необходимо и като личност. И може би така естествено в тази посока се случиха нещата.
– Освен че сте свързана с групата, работите ли по някакви Ваши индивидуални проекти?
– Предстои да представя собствен проект днес, 3 май, в галерия-книжарница „София прес“ в София. Откриването е в 18,30 часа – заповядайте! Проектът се казва „Поглеждай всичко първо с тишина“, като в него разглеждам едни свои наблюдения за това, че в днешно време съзерцателните ни способности са застрашени от закърняване. И опитвайки се да направим някаква промяна извън нас, може би първо трябва да се обърнем първо към това, което се случва вътре в нас, а след това да повлияем на всичко онова, което ни тревожи навън.
– А закърняването на тези способности свързано ли е с навлизането с бясна скорост на технологиите в живота ни?
– Струва ми се, че често се подхожда доста лекомислено към тематики, по които човек трябва да затаи дъх, да помисли в уединение и тишина, преди да изведе някаква позиция. В много случаи хората подхождат доста крайно към неща, които изискват доста повече време за опознаването им. Изразяването на категорична позиция по даден въпрос в някои случаи се превръща в „доказателство“ за съществуването като различна единица, като подвиг срещу неясен противник, надомен героизъм, всичко това за еднократна шумна употреба. Създава се полемика, базирана най-често на субективни твърдения. В този затворен кръг понякога се оказва, че сме захапали собствената си опашка, а добрите ни намерения за въздействие и промяна не са се материализирали.
– Може би за това допринася и фактът, че да се говори е толкова лесно. Отваряш си устата и излиза нещо.
– Смятам, че не би трябвало да е така. Правото да изведеш своята позиция е изконно – то никога не би трябвало да бъде отнето. Въпросът е, че изричането на думи трябва да бъде отговорно прието като задача. Липсата на съзерцание ограбва съзидателността ни и така възпрепятства възможността да бъдеш съзнателен участник в градежа на света, в който искаш да съществуваш. Със съзерцанието се поражда отговорността. То е първото стъпало към всяка промяна в нас и в резултат – на тази извън нас. Съзерцанието се случва в тишина. Тя е в основата на всяко сътворение, защото в нея е запечатано познание. За да станем свидетели на съдържанието й, е необходимо неназовано сетиво, а за да го отключим, ни е необходимо съзерцание. Да наблюдаваш тази същина означава да развиеш особен „слух“ и „поглед“, сетивност за вакуумната чистота – отсъствието на звука и негово проявление във визуален ритъм. Това е моят опит. Поглеждай всичко първо с тишина.
– Особено ако си припомним, че Библията започва с „В началото бе Словото“ – тази мощна творческа енергия и вибрация, за които до голяма степен може би ние не си даваме сметка.
– Разбира се. И въпреки всичко ми се струва, че отговорите на повечето въпроси се съдържат в едно уединение, което трябва първо да си осигурим, след това тишина и наистина да се отдадем на това съзерцание, за което разказва моята изложба.
– А като млад творец как бихте коментирали ситуацията, в която се намирате Вие и Вашите колеги? Какво Ви дава мотивация и сили да продължавате по този път?
– Ще се опитам да избегна всяко генерално твърдение. Имали сме възможност да поемем по друг път – зад граница, но въпреки всичко сме останали на наша територия. Мисля, че особено хората на изкуството имат кауза и отговорност към земята, на която са родени. Родното място за хората на изкуството е много, много важно. Посвещението на изкуството – независимо от какъв характер, е мисия и трябва да бъде поето като такава. Талантът е отговорност.
– Това е добре да се чува по-често. Комуникацията с публиката до каква степен Ви е интересна? Ключов момент ли е в целия процес на създаване на една творба, която след това започва да живее собствен живот?
– Ще си позволя да перифразирам думи на нашия професор Андрей Даниел, защото той деликатно ни научи, че в ателието всичко се случва между теб и платното, но в крайна сметка винаги трябва да имаш едно наум, че някой стои зад рамото ти. И то не в смисъл, че това трябва да води ръката ти, а че в крайна сметка тези картини трябва да създадат някаква нишка към този, който ги наблюдава и им се наслаждава. Да има някаква пътека, някакво послание, било то чисто енергийно, което ще успее по някакъв начин да достигне зрителя. В никакъв случай не смятам, че един творец трябва да се самомодулира според очакванията на публиката. Кауза е също така да възпиташ висока ценност.
– Има ли публика за различни, провокативни творби?
– Разбира се, че има.
– И това е вдъхновение?
– Обратната връзка винаги е много важна за това да продължаваш да имаш мотивация.
– Как се виждате след 5 години?
– Не знам. Не съм от хората, които обичат да правят дългосрочни планове. Считам, че рисуването е нещо, което няма как да бъде отделено от личността. Те се развиват заедно и си взаимодействат, така че след 5 години вероятно ще продължа да правя това, което правя. Иначе, ако говорим за кариера и за нейното развитие, зависи от много неща.
– В чужбина интересно ли ви е да се изявявате?
– Да, срещаш друг вид публика, други условия. Любопитно е да осъществиш един такъв проект и всеки един от нас иска да го преживее.
– Би ли ви било интересно да преподавате на деца?
– Работила съм с деца – имала съм тази възможност. Много ми е любопитно. Те преживяват нещата по един много чист, дори заразителен начин. Нямам конкретен план, но ако имам такава възможност, с удоволствие бих се занимавала.
