Покойната оперна певица Гена Димитрова е родена на 6 май 1941 година в село Беглеж, Плевенско. Нашата Гена, като я нарича народът ни, е една от най-значителните личности на България на световната сцена. Тя е единствената певица в света, която в продължение на десетилетия пееше най-трудните партии на Абигайл, лейди Макбет, Джоконда, Турандот. Три пъти е откривала сезоните на Миланския театър – в ролята на Турандот от едноименната опера от Пучини, като Амнерис от „Аида“ на Верди и с Абигайл от „Набуко“ на Верди.
На 27 юни 1987 г. певицата е наградена в родния град на Джузепе Верди – Бусето с наградата „Златен Верди“ за Вердиевите й героини. До Гена тази награда е била присъждана само на италиански певци. Българката е призната за една от най-големите Вердиеви певици на всички времена. И само като си помисли човек, че е на 18, когато за пръв път, като студентка в София, гледа операта „Аида“ на Джузепе Верди!… Къде ти преди това, едно момиче от село Беглеж, да види такова нещо?!
Ето това никога не забрави и не се възгордя нашата Гена. Тя провеждаше майсторски класове в консерваториите на София, Атина, Рим, Будапеща и др. Работеше с млади таланти, организираше техни участия и концерти, и участваше като изпълнител на техните концерти. Певицата бе изцяло отдадена на работата си и винаги готова да подкрепи младите си колеги. Гена Димитрова познаваше трудната цена на успеха и никога не забрави откъде е тръгнала.
На 13 май 1983 г. е нейният триумфален дебют в Ню Йорк в „Карнеги хол“ с Абигайл в операта „Набуко“ от Верди. През сезона 1983/1984 г. е обявена за най-добра изпълнителка в „Ла Скала“ и е удостоена с наградата „Джакомо Пучини“ за високи постижения в интерпретацията на централни образи в опери на Пучини. Същата година е удостоена с приза „Паренсов“ на ръководството на „Ла Скала“ за най-успешен спектакъл.
През 1996 г. Гена Димитрова е удостоена с орден „Стара планина“, първа степен. На 19 ноември 1996 г. е обявена за почетен член на Софийската опера, по повод 30-годишната ѝ сценична дейност. На 31 януари 1997 г. получава наградата „Кристална лира“, връчена за първи път от Съюза на българските музикални и танцови дейци.
Певицата почина в Милано на 11 юни 2005 година, след боледуване от рак.
Народът ни и до днес я нарича просто Гена. С това изразява любовта си към една жена, която тръгна от село, покори света, но не забрави корените си – винаги бе готова да откликне на всяка болка, да се зарадва с радостта на обикновените хора.
Пее още от детските си години. Първият й учител по музика е Иван Генков. С оперно пеене започва да се занимава в гимназията. Приета е да следва в Консерваторията в София, но баща й бил против. За да се издържа като студентка, работи като миячка на съдове в стола на Консерваторията. По-заможните кандидат-прими й се подиграват зад гърба.
„Сега вие ѝ се смеете, че ви мие съдовете, а един ден може би вие ще миете нейните“, казва им веднъж именитата вокална педагожка Лиляна Жабленска.
И излиза права, въпреки че Гена Димитрова до края на живота си бе пример за благородство, което не би позволило някой друг да й „слугува“ за каквото и да е.
Завършва Държавната музикална академия през 1964 година при водещия вокален педагог Христо Бръмбаров. Постъпва като стажант в Софийската опера, където изпълнява няколко малки роли, а през 1966 година е изпратена на специализация в Оперното музикално училище към Миланския театър „Ла Скала“.
Големият ѝ успех идва на 27 декември 1967 година с ролята на Абигайл в „Набуко“ на Джузепе Верди.
През 1970 година Димитрова е победител в Международния конкурс за млади оперни певци в София, след което заминава на 2-годишна специализация в Театралното училище към „Ла Скала“ при именитите Ренато Пасторино, Енца Ферари и Рената Корозио. Става победител в конкурса за оперни певци в Тревизо, в ролята на Амелия от „Бал с маски“ на Верди.
През 1971 година пее в „Силата на съдбата“ от Вреди във Франция. Светът вече започва да чува името й. Последното й изпълнение като стажантка в „Ла Скала“ е като Амелия, която роля изпълнява на една сцена с Пласидо Доминго и Пиетро Капучили.
През следващите години Гена Димитрова се налага като една от водещите изпълнителки в Италия. Сред по-важните постановки от този период са Тоска в едноименната опера на Джакомо Пучини, в „Джоконда“ на Амилкаре Понкиели в „Арена ди Верона“ през 1980 година, като Абигайл в „Набуко“ на Верди – пак там, през 1981 година, и в „Турандот“ на Пучини.
Най-успешният период в кариерата й започва след 7 декември 1983 година, когато е премиерата на постановката на Франко Дзефирели на „Тоска“ в „Ла Скала“, в която участват също Пласидо Доминго и Никола Мартинучи. През 1987 година става победител в международния конкурс за изпълнители на Турандот в Ню Йорк.
Природата я бе надарила с могъщ и „неземен“ глас – драматичен сопран. И още – с чутовен работохолизъм и желание за съвършенство.
В личния си живот преживява огромна загуба на близък човек – в автомобилна катастрофа загива съпругът й Георги Стойков, който не може да прежали до смъртта си. Гена е в Бирмингам, когато научава за смъртта на Джорджо от вестник „Кориере дела Сера“. Павароти ѝ телефонира от Ню Йорк: „Тръгни веднага! Само сцената ще те спаси!“.
Малко известен факт от живота на Гена Димитрова е и този, че биографична книга за нея не успява да види бял свят в България в продължение на 15 години. Роля изиграва Румен Петков, който по онова време е кмет на Плевен. Днес в Регионалния исторически музей на града има експозиция за Гена. Пред залата в снимки е показан житейският път на певицата – от детските й години в родното село Беглеж, до върховете на оперното изкуство и съвместните й изяви с най-прочутите имена на световната оперна сцена в края на ХХ в.
Във витрини са подредени лични вещи и отличия на певицата.
Известно е, че тя искаше да завещае целия си сценичен гардероб на България, и е търсела начин да стори това преди смъртта си, но държавата ни не намери начин да транспортира контейнера, а какво стана после, така и никой не разбра?…
Сред митовете за Гена има един, който днес си спомнят малцина – че когато навремето Петър Младенов произнася емблематичната реплика „Нека /Не е ли?/ по-добре да дойдат танковете?“, драматичният сблъсък на площада пред Народното събрание е бил избегнат с нейна помощ – Гена Димитрова запява химна на РБългария и усмирява тълпата.
Когато научава, че е болна от рак, скрива това от близките си. С Георги нямат деца, нейна наследничка е племенничката й. През 2005 г. се сбогува със софийските си колеги и приятели с думите „Ще се върна!“, и заминава на лечение в Италия. Но повече не се връща!…
Отиде си една истинска звезда, която в бита си бе лишена от всякаква суета и преструвка.
„Направени сме от звезден прах и на прах ставаме, когато душата си отиде“, казва приживе Гена Димитрова.
„Господ ни взима, колкото ни е дал.“
А като й „взе“ толкова, колкото й бе дал, Той ограби и нас – отиде си една велика личност на България.
Поклон пред паметта на една велика българка – ненадминатата Гена Димитрова, или както народът ни я нарича – „нашата Гена“!
Еми Мариянска, impressio.dir.bg
