Впечатляваща изложба откриха в галерия „Дориан“ в Плевен изтъкнатите преподаватели във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ Мартина Караиванова и Владимир Аврамов. Живописната експозиция е наречена „Дуенде – тихият грохот“ и обединява двамата автори в общото арт пространство, в което се роди прекрасната симбиоза между творческите им почерци. Те показват 28 творби абстрактна и формалистична живопис, които могат да бъдат видени до 16 октомври в галерия „Дориан“.
Владимир Аврамов е завършил стенопис в Художествената академия в София, след това специализира „Църковна стенопис” в град Халкида в Гърция. През 2015 г става доцент по изкуствознание и изобразително изкуство. Същата година поема поста заместник-декан на Факултета по изобразително изкуство на ВТУ, където преподава стенопис до днес. Научноизследователската му дейност е в областта на практическата стенопис, проблемите на църковното изкуство и живописта.
Проектира и реализира над 34 църковни обекта, като 20 от тях са в Ловешката епархия. Заедно с екипа си има зад гърба си близо 10 000 кв м зографисани църковни стенописи, голяма част от които в чужбина. Автор е на над 11 самостоятелни изложби и на десетки обекти, свързани с монументалната живопис. Над 10 са националните му награди за живопис, а проявите му в общи изложби са над 40.
Сред последните му мащабни проекти е митрополитската катедрала „Св. св. Кирил и Методий” в град Ловеч. Владимир Аврамов даде специално интервю за Plevendnes.com, в което коментира общата си експозиция с Мартина Караиванова и вижданията си за изкуството и преподавателската работа.
– Как се роди идеята за съвместната Ви изложба живопис с Мартина Караиванова?
– За първи път се изявяваме като тандем, макар че намеренията ни са от 6 години. Показваме абстрактна и формалистична живопис, която съвместихме под надслова „Дуенде – тихият грохот“. Дуенде е една от непреведимите думи от испански език, които назовават същността на изкуствата. „Тихият грохот“ е нещото, което ни свързва, колкото и странно да звучи. Мартина прави една дълбока, философска, мистична живопис, в която тишината е протагонист, тя е водеща. Но не отчуждената тишина, а тази дълбока тишина, в която са въплътени цялата менталност и същност на човечеството и това вечно спокойствие, което е неразрушимо. За това допринася и форматът, който тя избира – работи предимно в квадрат, в който въплъщава идеите за статиката и устойчивостта на формата. Колоритът й по някакъв начин също подпомага нейната концепция – той е приглушен, затъмнен, но същевременно разчита на нюанса в тъмния тон. В същото време се появява грохотът на моите неща, които до нея стоят още по-удрящи. Има нещо като агресивна битка върху самото платно, но тя не е отегчителна, а е провокирана от мен. Същевременно колоритът ми е малко по-разгърнат откъм спектралност, но не е многоцветен. Има едно забързано крешендо на ежедневието в моите неща и творбите ни се допълват като Ин и Ян в общото пространство на галерия „Дориан“. След като подредихме картините си в галерията, установихме, че никога не сме стояли толкова органично един до друг. Произведенията са в общата концепция на „единство и борба на противоположностите“ и на контрастния синтез, имат съвместен живот и по някакъв начин се подкрепят и противопоставят, което е заложено и в слогана на изложбата.
– Как избрахте галерия „Дориан“?
– Търсехме подходящо пространство, което ще придаде допълнителен живот и допълнителна аргументираност на тези наши противоречиви неща. Пикасо беше казал, че царицата на живописта е сивото. Но не механичното сиво между черно и бяло, а дълбокото, оптично сиво, което е продукт на всички цветове. Сивото на галерията се превърна в третия компонент, който фигурира в това дуенде, освен грохота и тишината. Съдбата понякога предоставя възможности, които дори да ги търсиш неистово, насила няма как да ги постигнеш. Ето, случи се. В момента, в който коментирахме обща изява, се запознахме с галериста Иво Станев и самото пространство ни предизвика точно на това място и по този начин да се случи тази проява. Експозицията е подредена така, че създадохме една обща картина във времето с нашите работи, така че те трябва да се приемат с тяхната органична кореспонденция между тях.
– Да разбирам, че в бъдеще ще продължите да експериментирате като дует?
– Човек, който не експериментира, е обречен. Нямаме право на спиране, а и това е същността на живота ни. Всеки артист търси нещо, иначе блокира.
– Вие като творец сте многопосочен. Само постиженията Ви в църковната стенопис са внушителни.
– Монументалните обекти са огромно предизвикателство за мен. Живописта е коренно противоположно занимание от работата ми в църковното изкуство. Тя е нещо, което допълва същността. Нещото, което ми липсва, което ме ограничава в църковната стенопис, ми го дава живописта.
– В стенописта все пак следвате канона…
– О, да, но той не е толкова сковаващ. В доктурантурата си бях подчертал нуждата да се излезе от стереотипите на канона, но не в тази агресивна форма. Той по принцип кодифицира само същността, но не и начина, по който ще бъдат визуализирани библейските текстове, така че аз имам възможност да разгърна авторски моменти в тесните рамки на канона, колкото и странно да е това. Те не са толкова тесни, всъщност. Но това е много обширен разговор.
– Ръководител сте на екип, който стенописва прекрасната митрополитската катедрала „Св. Св. Кирил и Методий” в град Ловеч вече 4 сезона. До къде стигна проектът?
– Може би още толкова време ще ни е необходимо, тъй като работата е свършена наполовина. В екипа има колеги от Художествената академия в София и се допълва от студенти докторанти, които съм имал възможността да обучавам.
– Много е специфично това занимание и предполагам, че не е за всеки автор.
– По принцип нещата, които отиват в менталното поле, не би трябвало да се дефинират, а и не би могло. Освен това не е коректно спрямо много фактори. Но както казах, ограниченията са за хора, които търсят ограниченията. Които ги имат като оправдание за нещо, което вътрешно ги ограничава. Търсеща, творческа личност не би трябвало по никакъв начин да оправдава своята капсулованост. Няма искрен творец, който да се оправдава с външни фактори, когато забуксува в една дейност.
– А Вие имате ли все пак някакви ограничения?
– Ако имам въобще някакви ограничения, това са червените ограничителни линии в църковните полета, от които неистово се мъча да се отдалеча в живописта си. Колкото и да е абсурдно, в църковната живопис интегрирам приоми, с които работя в кабалетната живопис, в абстрактната живопис, както и обратното. Така че освен тези червени линии, които ограничават полетата в църковната живопис, нямам други червен линии, образно казано.
– В този творчески процес до каква степен са важни библейските текстове, специалната настройка?
– Самият акт на присъствие в атмосферата на храма предразполага към някакъв ежедневен катарзис. Не смея да влизам в полета, които по-скоро трябва да разглеждат теолози и психолози, но лично аз се чувствам много комфортно в храма, много ободрен, много зареден.
– А как поддържате тази интензивна работоспособност по 10-12 часа на ден с изпънати нагоре ръце, или в някакви странни физически пози?
– А, може и повече часове работа да се събират на ден. Вероятно се акумулира енергия, заради самата ми личност, но по-скоро от фактори, които са извън полето на църквата. Докато работя, мисля и за предизвикателства, които ме чакат, след като изляза от храма. Част от идеите ми за живопис се раждат именно докато стенописвам. Може би ръката, която работи, дава обратни импулси към мозъка. И обратното се случва, разбира се – постоянно мисля за стенописния си проект. Така че многопластови са и битието, и съзнанието.
– Да споменем колегите ви, които работят по проекта в Ловеч?
– Николай Николов, Васил Мишев, Мирослав Стефанов са основният ми екип и допълнително много студенти работят циклично.
– Убедена съм, че нещата там ще се получат приказно.
– Това е най-внушителният храм като разгъната площ след Патриаршеската църква „Св. Александър Невски” в София. В края на 2017 г беше обявен за сграда на годината в едноименния национален конкурс. 3500 кв м е цялата площ, която трябва да бъде стенописана. Нека хората отидат да го видят на живо. Ние много ще се радваме. Художникът не е типичният егоист, който само работи в ателието си. Той има нужда от публика, която да направи съпричастна към идеите си и търсенията си.
– Важното е, че нещата се случват. И то с правилните темпове.
– Да, случват се, и то на едно различно ниво от конвенционалната църковна стенопис. Аз се мъча да интегрирам въпросите за обема, за различни спектрални контрасти – хроматични и ахроматични, и се получават едни нови пространствени решения. И всичко това е съпроводено с невероятно проучване на детайла, което никой не го прави. Тоест ние иконографски изследваме монументалния обект.
– Какво Ви е любопитно в живописта?
– Търся намигането към зрителя, прекия контакт с него, залагам послания, които не са само приемане на база чиста естетика, а има и провокация – гледаш едно, то ти подсказва друго, а всъщност е трето. Това са темите, които избирам. Иначе като живописни проблеми мъча се в цялата богата палитра на цветознанието да мина – от хроматичните през монохромното до полихромията. Експериментирам с различни материали. Понякога продуктът, който се е получил, провокира да излезеш от първоначалната си идея. То е като тухлена стена – слагаш една тухличка, после втората, тя започва да пада, ти подпираш и видът става малко по-различен. И обратната рефлексия от картината към автора я има, тя подвежда понякога, въпреки че аз се мъча винаги да канализирам и да държа здраво основната си идея. Винаги съм казвал, че към една картина се подхожда двояко, с втори прочит. Ударното впечатление, първото, което те грабва, или не те грабва съответно, и след това следва особеният прочит в скритата фабула на конкретното послание на артиста. Защото зад всеки живописен експеримент има нещо. Няма автор, който работи самоцелно, според мен.
– Художникът проводник ли е на някакви осъзнати творчески импулси, които може би са от някакви паралелни светове?
– Художникът, според мен, е гуменото покритие на тия проводници, което трябва да ги обхване и да ги канализира в посоката, която той търси.
– Тоест фокусира една енергия, дава й израз.
– Именно. И я насочва в насоката, в която той би желал. Хаосът не е много желан, поне за мен.
– Ленд артът интересен ли ви е?
– Да, но като нещо различно, нещо допълнително, нещо конвенционално. Но не бих се занимавал с това – може би е част от амплоато на други автори. Приемам го като част от многоликото съвременно изкуство.
– А за поп арта какво мислите?
– Да, разпространен е, но не за сметка на другите стилове. Дефилира малко по-агресивно, отколкото е било по негово време дори. Съвременното изкуство е недефинитивно. То по-скоро попада в категорията постпостмодернизъм, който допуска пришиване на различни стилове, движение на стилове един към друг и един в друг. Да, съществува поп артът, но съществуват и много други стилове, които съжителстват дори с конвенционалната живопис. Няма нищо лошо в това – допускам го.
– Преподавателската Ви работа във Великотърновския университет как допълва всичките Ви други лица?
– Тя е функция и на двете направления, в които работя. Мисията на всеки един човек, когато той не е прекален егоист, е част от познанията и потенциала си да ги предаде по някакъв начин. Някой трябва да го приеме. В никакъв случай не приемам студентите като евентуални конкуренти след това. По-скоро блясъкът на тяхното творчество помага да се прояви още по-пълно същността на преподавателя.
– Какви са впечатленията ви по отношение на това поколение творци. Ваши колеги споделят мнение, че те са много добри рисувачи – това е тяхно определение, но са непостоянни и бързо губят търпение.
– Не съм съгласен с тази теза. Най-малко в динамиката на съвремието, в което се случват хиляди неща, е нормално човек да се разконцентрира за момент, като по-точно е да се каже, че е многопланов, многолик. Какво значи добър рисувач? Малко архаично е като израз. Винаги съм казвал, че прякото наподобяване на натурата няма абсолютно никакъв смисъл, при положение, че елементарно я дублираш. Тя трябва да е поводът да отключи у тебе нови хоризонти. Мисля, че новото поколение много добре го схваща и никой не се стреми самоцелно да бъде прекрасен рисувач, въпреки че това е част от фундамента на подготовката на един автор в нашата класическа система на образование. По-скоро приоритет на гимназиалното образование е човек да се учи на рутина и сръчност, докато висшето училище е една лаборатория, в която се генерират идеи и концепции, а не толкова сръчности и умения от емпиричен характер.
– Кои са силните страни на това поколение?
– Те не са обременени и не са комплексирани. Те са широко отворени към света с всички сетива. За тях няма граници, които са наложени от другите или от тях самите, за което им се възхищавам и малко им завиждам. Този глад, тази енергия да черпят с широки шепи от всичко може би понякога не им помага да се канализират в конкретно направление, но пък те са много по-подготвени за живия живот, а изкуството е неделима част от него.
– Темата за изкуството и технологиите интересна ли ви е?
– Техническите средства трябва да останат само средства, които подпомагат начина на изразяване, а не самоцелно да им се залага ролята на съавтор, както се случва не рядко.
– В настоящия момент в нашата страна Вашето изкуство радва ли се на нужното внимание? Има ли подготвена аудитория? Защото то в крайна сметка трябва да стигне до хората, нали?
– Да, съвременното изкуство има елемента на елитарност, но неговия адресат са хора, които не на всяка цена са длъжни да се занимават с изкуство и да разбират всичките му разклонения. Самият факт, че на изложби идват хора, които не са пряко свързани с изобразителното изкуство, може би е отговор на въпроса. А пък и при тази информационна наситеност, хората имат възможност веднага да проучат дума или термин, който до момента им е звучал енигматично. Така че зрителите могат много бързо да се подготвят за това, което ги очаква в галерията. Мисля, че не сме на това снобско ниво да се фокусираме само върху капсулования кръг артнотабили.
– Какво е за вас изкуството?
– Изкуството е нещо, което имагинерно би могло да се представи на различни места по различен начин, но тази ядка, неразрушимата морфема на изкуството тя си остава. Имам предвид авторът, художникът. В каквото и положение да се намира, обществото по някакъв начин би трябвало да припознае всичко, което той върши, като някакъв знак на изкуство. Има един много точен библейски изказ: „По делата ще ги познаете“. Ние говорим с творчеството си.
