Битката при Върбишкия проход остава в историята като един от най- значимите моменти в средновековната българска история. Тя е израз на българското военно майсторство и намира сериозен отзвук сред съвременниците на събитието. То е описано от всички по-важни съвременни и по-късни хроники – „Анонимен Ватикански разказ“, хроника на Теофан Изповедник и редица други. Битката при Върбишкия проход се състои в началото на девети век по време на управлението на хан Крум. Неговото властване заема изключително място в българската история. Той не само успява да укрепи българската държава и да я направи важен политически фактор в Европа, но и поставя началото на прехода на създаване на българската народност чрез предприетите от него мерки във вътрешната политика. Още в първите години от управлението му възникнава благоприятна възможност за разширяване на пределите на българската държава в посока земите на Средния Дунав, а по този начин към българската държава се включват някои западни славянски племена населяващи земите на запад от река Тимок – тимочани, браничевци и абодрити. Укрепването на българската държава логично предизвиква тревога у Византия. До този момент от основаването си българската държава стои в очите на империята едва ли не като временен компромис, който ще бъде унищожен тогава, когато се стабилизират нещата на източната и граница, където Византия води многовековни отбранителни сражения с арабските завоеватели. До този момент византийците предпочитат да решават проблемите си отвъд западните си си територии благодарение на своята дипломация, с което се цели или да се приобщят, или да се отслабят нейните врагове, прилагайки римската максима „divide et impera ( разделяй и владей) . Създаването на силна българо-славянска държава обаче не е по вкуса на империята и ето защо тогавашният византийският император Никифор I Геник през 807 година организира поход срещу България. Той обаче не поражда желаните последици – още по време на похода до императорът достига известие за готвен бунт срещу него и той се пирнуждава да се върне обратно в Константинопол. Действията на Никифор не остават незабелязани и в отговор хан Крум предприема контраатака срещу Византия. На следващата година българите извършват настъпление по поречието на река Струма и нанасят тежко поражение на византийската армия, събираща данъците по околността. По този начин в ръцете на българите попадат богати трофеи и ценности. През 809 година е превзет и Средец, който има изключително стратегическо значение за последващи походи и настъпления в Македония. Тези действия на хан Крум логично довеждат до нов отговор на Византия. През 811 година император Никифор съсредоточава цялата си военна мощ и нахлува в българските земи като успява да превземе Плиска, столицата на българската държава. Хан Крум умело преценява, че няма да успее да се справи с надвисналата опасност и взима решение да се оттегли заедно с по-голямата си част от войската си, подготвяйки се внимателно за решително сражение с врага. За целта си той въоръжава дори жените и военнопленниците. 
По това време е разпространено схващането, че с падането на столицата следва и крахът и падението на държавата. Ето защо Никифор, уверен , че си е свършил работата, плячкосва всичко което могъл и опожарява града. Връщайки се обратно той се насочва към най-близкия старопланински проход – Върбишкия – най- прекият път за Тракия и столицата Константинопол. Тези действия обаче се следят внимателно от българския владетел. Вероятно от самонадеяност от успеха на похода, византийският император се настанява да пренощува в началото на прохода без да разузнае околностите и без да изгради защитен лагер. Междувременно българите, успяват да изпреварят врага си и да построят здраво укрепление в края на прохода. От запад и изток на прохода се намират Преславската и Драгоевската планина, а през теснината протича тинеста река ( днешната голяма Камчия в горното си течение) . Всичко това създава идеални условия за засада, от които българската армия се възползва максимално. Своят съкрушителен удар българите нанасят през нощта на 25-ти срещу 26-ти юли 811 година. Византийската армия не е подготвена за такова нападение – войсковите и части са разположени далеч една от друга и по този нчаин не успяват да реагират на нападението. Това предизвика паника във византийския лагер и войниците се хвърлят в бягство. Тези от тях, които навлизат в тинестата река затъват в нея и са безмилостно посечени; тези пък които взимат решение да не навлизат в реката се натъкват на укреплението. Така едни от тях загиват в опит да го преминат, други пък падат в изкопания отвъд стената дълбок ров, а трети стават жертва на избухналия пожар по дървената ограда. По този начин е унищожена огромна част от византийската армия. Убити и пленени са над петдесет военачалници- командирът на императорската гвардия Петър, патрицият Теодосий Саливара – най-близкият на императора човек, командирът на източните войски – Роман и много друго стратези от по нисък ранг. Смъртта си намира дори самият император Никифор I Геник. Тежко ранен е и синът на императорът- Ставракий, който успява полужив да достигне до Константинопол, но скоро след това умира. Сражението при Върбишкият проход неслучайно оставя значим белег в историята. В него за втори път (след гибелта на император Валент през 378 година от готите) византийски император пада убит на бойното поле, а войската му търпи пълно поражение. В очите на византийците това е катастрофа и това нанася сериозен удар върху техният авторитет. Така например десетилетия след битката византийският хронист Теофан Изповедник казва в своята хроника „че цялата християнска красота загина“. Същевременно това събитие пък дава предпоставки за издигането на българската държава в дълготраен политически фактор на Балканите. Източник: bulgarianhistory.org
