За близо 30 г. работа успях да създам школа – последователите, които и сега са в екипа ми, вече са известни хирурзи в България, Европа, САЩ, казва онкохирургът
– Проф. Горчев, 10 сутринта е, а току-що излязохте от операция, след минути влизате в друга. Продължавате ли да работите по 12-13 часа и да правите по 6 операции на ден?
– Индивидуалният ми работен график е от 8 сутринта до 8 вечерта. Всяка минута е прецизирана и разчетена, това е много дисциплиниращо. Обичайно ръководя екипа, но не оставям на друг случая, който съм започнал – за да не се размива отговорността.
За мен тежката хирургия на рака е изкуство – не допуска шаблона и щампата. Мисълта е над всичко, но хирургът подобно на художника дава душата си в работата.
Операцията може да бъде извършена по различни начини и методики и винаги се познава кой какво е направил. Така, както разпознавате почерка на майстора върху платното.
– Най-голямото ви постижение в медицината?
– Пречупването на мисленето за съвременното хирургично лечение на раковите заболявания. Става много трудно, когато има модел, матрица, създавани с години. Собствения си принос виждам във въвеждането на новите методи за лечение.
Постижение е и че за близо 30 г. работа успях да създам школа. Последователите, които и сега са в екипа ми, вече са известни хирурзи в България, Европа, САЩ.
На младите колеги казвам, че трябва да овладеят поне 2 нови метода и постоянно да се усъвършенстват.
И екипната работа е много важна. В роботиката в една процедура са заети 8-9 медици. Един ръководи целия процес, но без екип нищо няма да свърши.
– А най-голямата ви радост в личен план?
– Децата ми.
Вторият ми син
Ален се роди на
4 април
Григор става на 5 г. през септември. Голямата ми дъщеря Ангела си дойде от Франция специално за моя юбилей.
Много съм щастлив с децата, но и отговорността по отглеждането и възпитанието им е огромна. Бащинството тонизира и дисциплинира. Децата променят живота, покрай тях усещам нещата по съвсем друг начин. Навършвам 60 – годините ми не са малко…
– Как се чувствате на 60?
– Не бих казал помъдрял, но малко по-различен. Леко тъжен, кривата все пак отива надолу. Биологията се усеща – човек не може да избяга от биологичната възраст. Приемам го по-абстрактно. Човек трябва да гледа философски на всичко.
– В онкологията при първия преглед знаете докъде ще успеете. Казвате го очи в очи на болната. Не се ли опасявате, че страхът може да я срине?
– Първо преценявам психиката ѝ. Ако е боязлива и притеснителна, обяснявам по-дълго. Научи ли диагнозата си, тя се мобилизира докрай.
Жената е най-ценният капитал на нацията, защото дава живот. И трябва да знае, че лекарят насреща се отнася с голямо уважение към нея.
– За над 30 г. в онкологията как понасяте загубите?
– Винаги се разстройвам. Ядосвам се на системата, но най-вече на себе си, че болестта е победила. Приемам го като лично поражение.
Винаги признавам грешките си. Самокритичен съм и се стремя да потискам егото си.
Държа да възпитавам същото и у колегите. Успява този, който контролира егото си. За мен изграден специалист е, който може да признае, че в работата има по-добри и по-компетентни от него.
– Преди 2 г. са ви канили да работите с робота “Да Винчи” в САЩ, а по-рано и във Франция. Съжалявате ли, че отказахте?
– Не. Взех правилното решение. Най-лесно е да абдикираш и да напуснеш държавата. Отиваш в планирано общество, следваш матрицата и ти остава само да работиш. Нищо повече. Работата не ме плаши. Но в чужбина не можеш да развиваш това, което искаш – много са факторите над тебе. А българката има нужда от високотехнологична медицина.
– Как приемате наградите, които идват накуп?
– Изненадах се, когато научих, че в парламента е гласувано удостояването ми с орден “Стара планина” и се чака указ на президента. Както и за наградата на братя Евлоги и Христо Георгиеви.
Приемам признанието като висока оценка за това, че Плевен се превърна в център на високотехнологичната медицина, за създадената школа и екипа, с който работя.
Но и съм
задължен.
Не спирам
Медицината е сред най-променливите професии и лекарят трябва да е постоянно в час с новостите – да ги познава и въвежда. Длъжни сме да лекуваме българите съвременно.
– И жена ви е лекар. Как се допълвате като характери?
– Зорница е прекрасна съпруга. Аз съм по-затворен, тя е контактна, лъчезарна. Много позитивна, дори се събужда с усмивка. Характерът ѝ е в контраст с работата ми – срещам се само с тежки съдби. Като се прибера вкъщи, Зорница ми дава невероятен душевен комфорт. За почти 10 г. заедно веднъж не сме си повишили тон. Връзката ни е хармонична, симбиоза между мен и нея.
– Какво обичате да правите заедно?
– Пътуваме, когато съм свободен, но за жалост, рядко се случва. Много обичаме зимните спортове –
балканджия съм,
на ските съм се
качил 8-годишен,
Зорница също кара много добре. Покрай бременността пропусна, но през следващата зима ще навакса.
– Иначе се увличате от планинското колоездене и подводното гмуркане?
– Спрях временно спускането с велосипеда. Паднах лошо, докато карах по каменните стъпала в Кайлъка, и направих сериозни усложнения.
– За какво не ви стига времето?
– За децата. Дъщеря ми е на 25 г., живее в чужбина, има собствен живот. Липсва ми близостта с големия ми син Григор, той е копие на майка си – постоянно усмихнат. Синовете спят и сутрин като излизам, и вечер, когато се прибирам. Остават събота и неделя, но ще правя корекции, за да съм повече с тях.
– На какво искате да научите вашите момчета?
– Това, което са ми дали родителите. Баща ми повтаряше: “Прави добрини. Никога зло. Доброто е двигателят на човешкото развитие. Лошото дърпа света надолу към бездната и нанася непоправими поражения.”
В живота си нямам спомени да съм направил зло на някого. Винаги съм се стремял да помагам и да правя добрини.
– Какви семейни реликви пазите?
– Две стаи, препълнени с хиляди томове книги в старата наследствена къща в родната Трявна. Любовта към книгите е от покойните ми родители, майка ми Недка беше директор на градската библиотека, баща ми Ангел Николов – гимназиален учител по френски.
– Искате ли да промените нещо у себе си?
– Малко да отслабна. Напоследък понапълнях, но заради работата не мога да си организирам режим за хранене. Ще се справя.
Слабост ми е и че съм много доверчив. Бих искал да ревизирам малко това качество. Заради него съм преживявал доста лични разочарования. А и животът показва, че доверчивите хора по-често губят. Искам да запазя това, че не мога да мразя – ампутиран съм от подобно чувство.
– За какво мечтаете?
– Моля се да бъда здрав, за да помагам чрез професията си на болните хора. И най-вече да помагам на семейството си.
Здраве, спокойствие – нищо повече не искам.
CV
Роден на 15.V. 1956 г.
1982 г. – завършва МУ – Плевен, от 2003 г. е професор
Почетен ректор на МУ-Плевен, след два мандата ректор
Единственият гинеколог – член-кореспондент на БАН
Внедрява робот-асистираната хирургия
Прави за първи път в България операция на жена с рак на маточната шийка I стадий със запазване на детеродните органи, 2004 г.
Извършва първата в Източна Европа роботизирана радикална хистеректомия с лимфна дисекция на жена с диагноза рак на шийката на матката
Изтозник: 24 часа
