Проф. Анри Кулев ще представи книгата си на 21 ноември от 17:30 ч. в арт център „Плевен“, съобщи БТА.
Художникът и режисьор е събрал около 300 еротични рисунки в изданието на Нов български университет. Текстът към тях е на Мария Ландова. Всяка от забавните рисунки притежава интелектуален потенциал – повечето от геговете могат да се развият до анимационна притча, са категорични специалистите.
По-долу публикуваме интервю с Анри Кулев на Даниел Димитров за БТА. Интелектуалецът говори за песимизма и оптимизма, за писането на мемоари, за Ориент SEXпрес и новия му филм „Имало едно време една война“, за думите, които не съществуват в речника му, за кьошенцата в свободата и за свободата като условие, за театъра и работата му с Димитър Гочев, за финансирането на българската култура, за характера на българина.
Г-н Кулев, измамно ли е усещането ми за Вас, че през годините ставате все по-голям оптимист?
(Смее се – бел.а.) Мисля, че нещата са много по-сложни. Пък и човек говори, после забравя какво е казал, след това го цитират, и накрая той вижда колко глупаво е това, което е казал. Затова миналото не трябва да се цитира, а трябва да се работи. Има една много хубава теория, че там, където не сме ние, времето е спряло. Всичко зад гърба ни е заминало безвъзвратно, затова не бива да се цитира въобще.
Всички, които пишат мемоари и спомени, трябва да бъдат разстрелвани веднага, а книгите им да не се четат (Смее се – бел.а.). Защото всички лъжат упорито – за себе си, за живота, за обстоятелствата, и това става неизбежно и без да искаме.
По въпроса за оптимизма, сигурно има едно естествено разминаване. Младите рисуват черепи, кошмари и смърт, а старите се опитват да рисуват маргаритки и весели пеперудки. Не мисля, че съм се променил, въпреки че годините променят. Никога не съм бил нито песимист, нито оптимист. Опитвам се да кажа това, което ми се струва в момента, и изведнъж някой казва, че това е песимистично. Междувременно, оптимистът продължава да върши глупости и всички скачат срещу песимиста, защото той се оказва един много нежен реалист. Например, Бекет, в началото на кариерата му, всички го мислят за един отчаян абсурдист, а в края, без той да се е променил, публиката го приема за груб реалист.
През годините Вие усещате ли промяна в отношението към Вас? Особено ако поставим този въпрос в контекста на еротичните рисунки, събрани в „Ориент SEXпрес“. Издавате ги сега, но ги създавате през последните няколко десетки години.
Предполагам – да, защото са правени в продължение на 25 години. Рисувам от 55 години. Първата ми картинка е напечатана през 1964 г. във вестник „Средношколско знаме“, където работих доста време, после в „Народна младеж“, „Стършел“, „Поглед“, „Култура“ и след това – „24 часа“.
Тези натрупвания стават по-скоро незабележимо, те са видими отстрани, повече отколкото за мен. Предполагам, че винаги трябва да има една пиперлива жилка. Смешните и оптимистичните хора не се създават, а се раждат, въпреки обстоятелствата. Радой Ралин имаше една много хубава епиграма за оптимиста: „Ти го плюеш, то си мисли, че дъжд го вали“. Това е оптимистът.
Лошо ли е един артист да се остави на вълната на времето?
А можеш ли да плуваш срещу вълните на времето? Човек не може да покори едно бурно море, защото е нищожна прашинка в природата, а какво остава за времето? Къде ще отидеш, освен във вълната на времето?
Всички сме продукт на времето си. Я си представете моите картинки по време на инквизицията. Сега щяхме да „разговаряме“ в гробищата или кожата ми щеше да се вее на съседното дърво. Затова вълната на времето е важно нещо.
А защо започнахте да правите еротичните рисунки? Имаше ли повод, вдъхновение или провокация?
Аз винаги съм се пазил от тази дума – вдъхновение, защото не вярвам в нея. За „провокация“ – да не говорим! Тези думи не съществуват в речника ми, както и „проект“, или „предизвикателство“.
За мен рисуването е част от живота ми и не търся повод за него. Спомням си, че в детството имах някакъв отчайващ напън, че трябва да се случи нещо хубаво. Господ е заложил у всички ни някакво навито ключе, чиято пружинка се развива и ти казва, че трябва да бъдещ нещо. Да бъдеш интересен и различен. Аз съм го имал това ключе. Но оттам насетне, колкото повече човек се превръща в професионалист, толкова по-страшно става. Защото осъзнаваш, че това вдъхновение е евфемизъм и то не съществува.
Съществува някаква всекидневна отговорност, работа и преследване на конкретни неща. И вече гледаш по друг начин на темите, работиш ги по друг начин, те проникват в теб и не можеш да се измъкнеш от тях. Те съществуват в живота ми, успоредно със семейството ми, децата ми, внуците ми. Затова при мен не може да става дума за каквото и да е вдъхновение. Твърде възможно е като млад да съм се вдъхновявал от едно добро уиски, от една красива жена, но колкото повече човек навлиза в живота, вдъхновението става като любовта – трябва да можеш да задържиш чувствата и след нея.
Не мога да си представя, че един Гумильов, един Менделщам или един Уитман, или Валери Петров, са чакали вдъхновение. Това са хора с огромна професионална култура и човешко поведение, което е изградило живота им.
През 2000 г. казвате, че трябва да има кьошенце в свободата. Сега този апел актуален ли е?
Всички метафори, които минават през картинките, със сигурност преди това минават и през думите. Затова и тези „кьошета в свободата“ ми харесват. И мисля, че трябва да ги има тези ъгълчета на свобода.
Но какво всъщност означава Свободата? Никой не знае. Затова, когато американци дойдат тук, се побъркват. Изведнъж разбират, че наистина има свобода. И изведнъж решават, че трябва да останат у нас завинаги – защото не могат да си представят, че има такова безхаберие, безвремие и свободия . . . Свобода.
Но човек трябва да бяга от свободата, защото и тя писва. Свободата е територия за безхаберковците.
Тук се сещам за един случай с моя приятел Витко Боянов, който след промените отишъл с наръч карикатури в една редакция. И там му казали: „Г-н Боянов, цензурата падна, сега Вие сте свободен и можете да правите каквото искате“. Той си взел рисунките и им казал довиждане, защото според него да си свободен също е условие.
Няма по-голямо условие от свободата, защото това са безсмислени приказки, ако не съществува вътре в теб. Свободата трябва да бъде възпитавана, тя трябва да се преподава в семейството и училището.
Преди години работехте като сценограф на спектаклите на Димитър Гочев в Германия. Днес липсва ли Ви театърът?
Много. Преди време направихме „Лили и вълшебното бисерче“ в Операта (по приказката „Пук“ на Валери Петров, премиера през 2017 г. – бел.а.), но това беше някакъв лежерен ход. Преди това – една пиеса на Зануси („Недостъпната“, Народен театър, 2004 г. – бел.а.). Но основното нещо бе работата с Димитър Гочев в Германия.
За него казвате, че сте се разбирали без думи и само с погледи. Сега откривате ли такава личност в театъра?
Не, защото много малко познавам съвременните театрали. Освен това, много сме разделени, киното и театърът са два различни свята. Условностите и отношенията между мен и Митко бяха друго. Ние се познавахме отдавна и хранехме взаимно уважение един към друг.
В първите ни работи постигнахме нещо много интересно – „Щастливи дни & Щастливи текстове“ по Бекет, в театъра в Бохум. И като сценография, и като режисьорски решения там беше най-високият конструктивен връх. След това леко се разляхме в нежен театрален формализъм.
Другият ни връх беше „Буре барут“ – там бяхме много събрани, благодарение на Деян (Деян Дуковски – драматург, бел.а.) и на Санди (Санди Лопичич – музикант, композитор, бел.а.).
Митко беше изумителен човек – и като приятел, и като режисьор, и като професионалист. Не познавам друг българин, който по такъв фантастично-философски начин приемаше живота, творчеството, приятелството, срещите . . .
Сякаш не говорите за българин?
Българин е! Той не само запази българския си паспорт, но беше борец за българщината. Беше по-българин от българите и същевременно беше фигура в театъра в Германия. Малко са тези хора, които могат по такъв красив начин да разпределят живота си. Съдбата му даде фантастичен шанс и той не го пропусна.
Димитър Гочев ли е „връзката“ със Самуел Финци и Бен Крос, които участват в новия Ви филм „Имало едно време една война“?
Познавам Санчо (Самуел Финци – бел.а.) много преди да се срещна с Митко, но безспорно той е връзката. Във всички постановки на Гочев, които съм правил, Санчо играеше главни роли. И на него, и на Бен Крос се обадих като на стари приятели, и те се съгласиха да участват. Няма да подхващам темата за тяхната дисциплина и професионализъм.
За филма предлагам да поговорим от по-различен ъгъл. Как бяха разпределени усилията Ви в организационен аспект и чисто творчески?
Съотношението е 95 към 5 процента. Това е положението и то е абсолютно ненормално. Първо, защото не са верни приказките, че българското кино се финансира добре. По европейската нотификация субсидиите за кино не са подаяние, а са поддръжка на една уникална малка култура, която трябва завинаги да остане такава – малка и различна. Тези пари не са за касови филми и за такива, които копират американските блокбъстъри. Те са за подкрепа на уникалността на българските автори. Това е най-важното нещо, за което се знае, но всички се правят на тапи, и очакват огромен зрителски успех, „Сезар“-и, „Оскар“-и, и всички розови сънища на авторите си. По-страшното е, че това е процес и като такъв ще продължи да се търкаля по нанадолнището.
Общувате с много хора покрай работа си в киното, рисуването, преподаването. Какво е личното Ви впечатление – променя ли се характерът на българина през годините?
Ние първо се разпаднахме, а след това се затворихме. После се намразихме, защото не се познаваме. Киното също се разпадна. Едно време също имаше омраза, но тя беше концентрирана към ръководството и затова бяхме обединени. В момента, в който общият враг изчезна, ние се превърнахме в условни врагове на себе си.
Изведнъж малкото пари сблъскаха главите на поколенията. Младите мислят, че старите им взимат парите. Старите се чудят какво правят младите. Настъпи някаква пълна безсмислица. Поне това е моето усещане. А не бива да е така. И мисля, че държава също има пръст в тази работа, в това хитро сблъскване, защото продължава да държи субсидиите на ниски нива. Те трябва да се увеличат, трябва да има свобода на действие, трябва да има различни възгледи. Не само младите, всички трябва да работят непрекъснато и да се развиват. До дълбоката си интелектуална старост.
