„Носът съвсем бе скрил лицето си във високата твърда яка и се молеше с израз на най-голяма набожност“. (Н. Гогол, „Нос“)
Вече съм засягал темата за „моделирането” на православието през призмата на личното, за „напасването” на „(не)удобния” Христос и Неговите закони към нашите дребни, ръбести, криви, човешки рамки.
Разбира се, ако се доверим на психологията трябва да признаем, че е съвсем нормално всеки човек – независимо от своята компетентност, да има мнение по проблеми от най-широк диапазон. Когато материята е крехка и „чуплива” обаче, каквито са, да речем, схоластиката или догматиката, казусът налага по-задълбочен подход, който е мъчно постижим без необходимата ерудиция.
В едни от най-цитираните Му (и най-неразбрани) слова, например, Христос ни казва: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. … Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат.10:34-35, 37).
Силни, тежки и прекрасни Христови слова.
Разбира се, „мечът“ на Христос, както подчертава и св. ап. Павел е „духовен меч“, който разсича новото от старото, разделя светлината от мрака. Но този Христов „меч“ беше усетен и във физическото битие на християните. Повярвалите в Спасителя човеци от първите години на разпространението на Христовото учение бяха прокуждани от родните си домове от своите родители – езичници, заради това, че имат очи да видят Светлината на Христовия Завет и Неговата Истина.
И е удачно да признаем, че освен естествено заложената провокация към задълбочено тълкуване на всички Христови думи, тези имат и буквален смисъл: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат.10:37).
Знаем, че Бог пожела от Авраам да Му принесе в жертва собствения си син, за да изпита вярата му: „… Бог, изкушавайки Авраама, му рече: … вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа“ (Бит 22:1-2).
Но и днес не е изолирано събитие да се срещнат хора, за които е по-лесно да не разбират Христовите слова, други се самозалъгват и ги тълкуват превратно, както биха ги приели и както би им се искало да звучат, „но думата ви да бъде: да, да; не, не” (Мат. 5:37) ни учи Богочовекът и Неговите собствени думи „градят” величието си именно върху своята простота и категоричност.
Нерядко съм ставал свидетел на странни „заключения”, сглобявани от „самозаявени християни”.
Като това, че – постмортем – душевните състояния ад и рай не съществуват и всички души отивали на едно и също място.
Или „ритуално” изкривяване на вярата, при което възрастна жена, стояща срещу олтара в полупразен православен храм вдига целеустремено ръце към небето и като същински митрополит измолва Бог да ниспосли милостта Си към земята.
Наскоро едно момиче, твърдо заявяващо се като православно (и редовно изповядващо се) с непресторена сериозност ми заяви, че животните имали безсмъртна душа…
* * *
Преди няколко дни ми се наложи да се занимая с някои проблеми от езотеричен характер, и по-конкретно с част от „предсказанията“ и поученията на Слава Севрюкова. Посетих официалния ѝ сайт, но информацията, от която се нуждаех, беше оскъдна, затова пък в този дълбоко „духовен” уеб-портал имаше непрекъснато сменящи се реклами на сексуални атрибути.
Това ме провокира да се запитам колко често подобни неграмотни „самозаявени християни”, непрочели и непознаващи Свещеното Писание, но свободно и щедро тълкуващи го, след посещението си в храма, нетърпеливо чакат някой/я от многобройните ТВ-магове или се отдават на всевъзможни суеверия и други камуфлажни „духовни“ практики.
* * *
„Който трупа познание, трупа тъга” (Екл. 1:18), а „човешката глупост прави живота поносим”, е установил теологът Еразъм Ротердамски, но духовните „пеленачета”, непознавайки света, се ползват от лукса да черпят от огромната си вяра в себе си.
И тук следва съвършено категорично да се маркира реалността – възприемането на християнското учение като своеобразен пластелин, който всеки може да моделира според собствените си възгледи, нива на ерудиция и възприятие, е не просто комично, то е опасно. Всъщност, така се зараждат всички секти.
А сектите са духовна чума.
И най-зловещата от тях е индивидуализмът, но не онзи – креативният, творчески и градивен, а камуфлажният и кух индивидуализъм „заради себе си“, чийто дух днес се е просмукал като влага в нечии съзнания и миризмата на мухъл става все по-остра и неприятна.
Новата религия на индивидуализма щедро „помпа” последователите си с безгранично (макар и кухо) самомнение, обилно гарнирано с неосмислена и безлична „свобода”, а свобода без отговорности и задължения е просто неясна мъгла от хаос и анархия – двете основни „колела“, върху които се придвижва Антихристът. В общество отровено и изтъкано от атеизъм обаче, невежеството се превръща в критерий за нормалност.
И тук се добавя другата основна „съставка” на духовния пластелин, чиито корени могат отново да бъдат открити от психологията – „о-личностеният” Христос. Както езичниците, иноверците, атеистите или агностиците формулират свой личен бог, така и всеки един от най-ревностните християни „вижда” Христос различно, придава Му част от собствените си качества, рисувайки Го по-разбираем за себе си. Щом ние не можем да станем като Него, Той трябва да се слезе до нас…
Защото, сърцето не търпи духовен вакуум и ако Христос липсва в него, там се промъкват самозвани пророци и лъжеучители, които умело го моделират като пластелин в нещо безформено и навярно уродливо и грозно.
Православният човек обаче носи исторически оправданото самочувствие на пазител на изконните истини и автентичната традиция на Християнската църква и на съ-общението с Христос.
Именно тази „изконност” ситуира в православното съзнание и най-„безобидната” им подмяна и пре-моделиране като неприемливи.
Тихомир ИЛЧЕВ, Портал „Всемирното Православие“
