Наричат го „първата ръка на Апостола” и „един от главните стълбове на революционното дело вън от България”. Данаил Попов е от тези съратници на Васил Левски, които остават в сянката на Христо Иванов – Големия и Георги Данчов – Зографина. Така името му потъва в забвение, с изключение на паметта, която свенливо кътат няколко улици, кръстени на него.
А тъкмо от неговия дом в Турну Мъгуреле Апостолът тръгва към България да посява семената на свободата в българските земи. По идея на Попов през 1869 г. Левски създава в Плевен първия в страната местен революционен комитет, с което се поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Именно на него Дякона поверява цялата си кореспонденция с Българския революционен централен комитет (БРЦК), Русия, Румъния и Сърбия. Той единствен има право да чете всички получавани от и до Левски писма и да прави техни копия.
През годините на общата борба, доверието между двамата нараства до там, че Апостолът на свободата се обръща в писмата си към него с „братовчед”. Кой е човекът, който става толкова доверен другар на Левски и се превръща в негова дясна ръка във всичките му дела.
Данаил Попов се ражда в Плевен на 1 януари 1840 г. в семейството на свещеник Христо Дунчев, наричан свойски от своите съграждани поп Хино. Той е известен книжовник и един от най-ревностните патриоти по време на Възраждането. Взема участие в борбите срещу Гръцката патриаршия в Плевен и е един от първите, които притежават книги със светски характер.
Майката на Попов – Елица, е запомнена като будна българка. Тя насърчава децата си да тръгнат по съдбовния път на революционното дело. В рода на Попхинови, освен Данаил, в борбата срещу поробителя се включват и братята му Атанас и Кирица. Помага им и сестра им Катерина. Често заедно с майка си двете жени пренасят оръжие от Румъния в България, като всяка препасва по 10-15 револвера около кръста си и преминавайки така нагиздени река Дунав, стигат до Плевен.
Данаил завършва класното училище в родния си град през 1856 г. Това е време на съдбоносни промени в развитието на българското общество. Той става свидетел на много от неволите, които преживяват българите в разлагащата се Османска империя, свързани с борбата им за извоюване на самостоятелна българска църква и непосилното данъчно бреме, с което ги потиска османската власт. Всичко това го прокужда от родината и през 1859 г. той заминава за Румъния.
Тук, в Букурещ, започва работа като словослагател в българската печатница „Романов – Расидеску“. По време на пребиваването си в северната ни съседка Попов усвоява немски, руски, френски и гръцки език. А покрай печатането на вестник „Българска звезда” се среща за първи път с Георги Раковски.
По заръка на Васил Левски Данаил Попов напуска печатницата и е изпратен в Галац. Там посреща пристигащите от Русия български изселници и урежда пътуването им до родните места, като им помага материално и морално. Така той ревностно изпълнява първата си патриотична задача и проявява качествата си на бъдещ революционер, който не се страхува от трудностите и преследванията.
След кратко завръщане в родния Плевен, отново избира емигрантския живот в Румъния. През 1863 г. се установява в Турну Мъгуреле, където се залавя с търговия и успява да натрупа прилично състояние. Занимава се с продажба на воденични камъни и дърводелски материали. Внася от белгийския град Лиеж оръжия и боеприспаси.
Но Попов не забравя основната си цел в живота – да помогне с каквото може за освобождението на своето отечество. Според оскъдните исторически извори през 1866 -1868 г. се проявява като енергичен член на Тайния български революционен комитет (ТБЦК), като подкрепя финансово организирането и изпращането в България през 1867 г. на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. През 1868 г., със свои средства той подпомага и четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
През 1869 г. в дома му в Турну Мъгуреле идват Дякона, Христо Иванов – Големия и Иван Македончето, които заедно с други будни българи в румънския град, основават бунтовен комитет. За негов председател е избран Данаил Попов. Това става повратен момент в неговата съдба.
По това време той вече е добре запознат с идеите и революционната дейност на Раковски, на ръководителите на ТБЦК, на редица видни емигрантски дейци, просветители и революционери. Натрупаният опит и качествата му помагат бързо да възприеме новия замисъл на Апостола за „самостоятелно действие”, със силите на народа, без да се разчита на външна помощ. От своя страна Васил Левски засвидетелства голяма вяра в него и за кратко време той става „посредник на ВРО с външния свят” и „най-довереното лице“ на Апостола във Влашко, като взима участие във всички дела на революционната организация.
На него Левски поверява изработването на проектоустава и препращането на документи на известни дейци в чужбина. Той създава първите псевдоними на патриотичните дейци и организира сложната схема за тайната поща на българската национална революция. В свое писмо до комитета в Орхание (Ботевград), датирано към края на 1872 г., Левски споменава за употребата на шифър, наричайки го „лозинка“ или „скара“.
Турну Мъгуреле се превръща в централна „пощенска“ станция за връзка между революционната емиграция и вътрешността на страната, а самият Данаил Попов поема ролята на главен експедитор на тайната презгранична кореспонденция, за което свидетелства един друг съвременник на Апостола – Кирияк Цанков.
Особено важен е безопасният канал за пътуване на кореспонденцията от Ловешкия комитет до Румъния. Благодарение на Данаил Попов през него се пренасят много писма и оръжия. Той организира и безопасното преминаване през Дунава в двете посоки на редица дейци на БРЦК като Ангел Кънчев и Сава Младенов.
Следващата задача, която Левски възлага на верния си помощник, е изработката на печата на ВРО, с което Попов се справя блестящо. Покрай търговските си дела в Румъния той продължава да снабдява с оръжие бъдещото въстание, като сам закупува 50 револвера и 15 000 патрона, поръчани му от БРЦК – Ловеч. От Лиеж, Белгия, пък доставя три пушки от най-усъвършенстваната система, две от които подарява на Васил Левски и на Ангел Кънчев.
През 1870 г. отношенията между лидера в ВРО и Попов се помрачават за кратко от действията на брат му Атанас Попхинов, който е член на Плевенския таен комитет. Той заплашва ВРО с разцепление. Но приятелят на Левски не се колебае и порицава брат си.
В запазено писмо до Дякона той го нарича „най-добрия българин”, а брат си Атанас – „човек с куха глава”. Този неприятен епизод така и не хвърля сянка върху дружбата му с идеолога на българската революция. Плевенчанинът продължава да споделя всички идеи на Левски и вярва, че пътят, избран от него, е най-верният за извоюване на националната свобода. За съжаление от тяхната кореспонденция са запазени около по-малко от половината писма, като само 2 от тях са написани собственоръчно от Попов.
Залавянето и обесването на Апостола е много тежък удар за него. Въпреки това продължава да помага с каквото може за възстановяването на комитетската мрежа.
Разногласията в българската емиграция след гибелта на Левски обаче го кара да се отдръпне от активна дейност. На събранията на БРЦК през 1874-1875 г. той настоява да се следва замисъла на Левски за въоръжено въстание. И въпреки че в един момент се отказва от председателството на комитета в Турну Мъгуреле, продължава финансово да подпомага закупуването на оръжие. Неговият дом е един от сборните пунктове на четата на Христо Ботев. Редица писма от това време показват, че Данаил Попов взема активно участие в нейната подготовка и преминаването й на българска земя.
През Руско-турската война сърцатият плевенчанин е един от хилядите българи, които стават информатори на руското разузнаване. Той е много полезен заради богатия си опит и връзки с революционните дейци. Разпокъсването на българските земи след Берлинския конгрес не го оставя безразличен. Попов разпространява специално издадено възвание, озаглавено „Към австрийските народи”. То е написано и отпечатано на български и немски език в Турну Мъгуреле на негови разноски. В него той изразява гневния протест на българския народ срещу несправедливите решения на този форум и отравя апел към съседните народи да помогнат за нашата кауза.
След Освобождението Данаил Попов не се завръща в България. Причина за това е доброто му материално положение в Румъния, където се жени за Елена Мирасчиева. Двамата имат три дъщери. Завръща се в родния Плевен едва през 1898 г. по повод кончината на брат си. Там той е тържествено посрещнат и обявен за почетен гражданин. Тогава Попов подарява редица документи, вещи и снимки на комитетски дейци на Народната библиотека и местния музей.
Убеден в необходимостта от образование, използва всичките си връзки и познанства, за да помогне на ученолюбиви българи да се образоват в чужбина. Подпомага и издаването на редица български вестници. Прави щедри дарения на читалища, училища и библиотеки, като с това дава своя принос за формирането на българската интелигенция.
На 12 април 1909г. умира в дома си, в град Турну Мъгуреле. Макар че остава да живее в чужбина, до последния си час Данаил Попов остава истински българин и живее с името на родината в сърцето си. Българската държава обаче почита този сърцат патриот и родолюбец чак през 2010 г., когато е поставена паметна плоча на една от къщите му в Търну Мъгуреле. „Не съм никогаш нито помислувал, чи като се старая за общия интерес на Отечеството си, то трябва да искам и награди”, е мотото на неговия бурен и изпълнен с превратности живот. Живот, всецяло отдаден на свободата на България.
Георги Ваташки, desant.net
