Адриан Филипов е роден на 26 април 1979 г във Враца, където завършва Езиковата гимназия „Йоан Екзарх“ с испански и английски език. От 9-годишен се посвещава на театъра и няма колебания какво да кандидатства. Приет е от първия път в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и завършва със специалност Актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Надежда Сейкова през 2002 г. Има зад гърба си респектиращите повече от 90 роли. Работи в Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Плевен от 2002 година, а от 2013 г. е част и от трупата на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” във Варна.
Повече от 10 години ръководи Детската студия при ДКТ “Иван Радоев“, която утре, 21 май, има премиера. Младите таланти ще се изявят в пиесата „И в дъжд, и във вятър пак на театър“. За живота на сцената и извън нея, за работата с децата, за търсенията и целите – близки и далечни, разказа в интервю за Plevendnes.com актьорът Адриан Филипов.
– Предстои премиера на Детската студиа при Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, на която ти си художествен ръководител. Разкажи повече за заглавието и участниците.
– Пиесата „И в дъжд, и във вятър пак на театър“ е на Недялко Йорданов. Участват 9 деца във всеки от 5-те състава, които ще представят постановката. Това е т.нар. „малка“ театрална студия, в която участват деца на възраст от 6 до 14 години. Представлението е около час. Премиерите са на 21, 22, 25 май от 19 часа и на 26 май от 16 и от 18 часа. Режисьор е Ива Николова, музиката е на Ангел Бешев.
– Заглавието подходящо ли е за широка аудитория?
– Да, подходящо е – и за родители, и за баби, и за дядовци.
– А колко малки деца биха го разбрали?
– От първи клас нагоре спокойно биха могли да се забавляват.
– Колко поредни години водиш студиата?
– Всяка година се замислям по този въпрос и установявам, че не знам точно колко са годините, но със сигурност са над 10. Има деца, които идват тук от първи клас, след това ги изпращаме като абитуриенти, кандидатстват, завършват висше образование. Вече има актьори сред тях, режисьори. Миналата година имаме прието от Театралната студия едно момиче – Детелина, да учи режисура за драматичен театър. От Плевен е, завърши Националното училище по изкуствата „П. Пипков“. Всяка година имаме приети деца от Студията в Националната академия за театрално и филмово изкуство в София.
– А в така наречената „голяма“ Театрална студия децата на каква възраст са?
– Там са от 15 нагоре. Около 70 деца общо посещават Детската театрална студия, като това число е плаващо, защото в началото всички идват с голям ентусиазъм и после постепенно отпадат по една или друга причина.
– Какво учат тези деца?
– Аз смея да твърдя, че те учат това, което се учи първата година в НАТФИЗ. Гарантирам това! Учат се на А и Б в театралното изкуство. Не проста да си научат текстчето и да си го изрецитират. Репетициите и участието им в тези постановки си е цял процес – абсолютно професионален от гледна точка на това какви са основните правила в театъра и в едно театрално представление. Нищо, че са деца. Според мен, точно така трябва да се подхожда към тях, за да могат да разберат наистина същността на това изкуство. Децата извършват такъв обем от работа, който е достоен за уважение и от професионалните актьори, и от възрастните. На тези години да си научиш текста наизуст, да водиш диалог на сцената е много тежка работа. Едно е да научиш едно стихотворение, да излезеш да го кажеш, да си сам и да разчиташ само на себе си, а друго е, когато излизаш на сцената, имаш си своята роля, водиш диалози, около теб има още 7, 8, 9 човека, влизаш на сцената, излизаш, мислиш за реквизити, има песни в конкретното представление. Естествено винаги си стои това, че са деца, и някои си мислят, че най-важно е да си знаят текста. Има разлика в отношението на децата към театъра и театралната студия и то се вижда и личи.
– Какво мотивира децата да играят? Едва ли всички ще потънат в бъдеще в този професионален свят.
– Някоя смятат, че е много забавно, макар че когато се забавляваме, се забавляваме, а когато работим, работим сериозно. Преди няколко месеца едно момиченце ми сподели, че гледала филма „Хари Потър“, в който има любима актриса. Изгледала всички нейни филми, интересувала се от биографията й и т.н. и затова иска да се занимава с театър и да стане актриса. Това се случва на възраст 10 години. Има още вода да изтече и кой знае? Всеки има различни мотиви да посещава Театралната студия.
– Има ли амбициозни родители, които си водят детето при теб, защото е притеснително и смятат, че с тези занимания ще преодолее проблема си?
– Може би през годините се е случвало веднъж. Аз казвам както на самите деца, както и на техните родители, че театърът те учи на всичко. Основното е комуникацията с най-различни хора, с различни характери, с различно светоусещане. Без да осъзнават, децата минавайки през Студията, се оформят като характери. Нашата работа през годините им влияе на възпитанието, на отношенията с хората, въобще към нещата от живота.
– В крайна сметка, с каквото и да се занимават в живота, тия отработени качества биха им помогнали в различни непредвидими ситуации.
– Абсолютно! Например, един адвокат като застане в съда, трябва да е 90% актьор. Строг, сериозен, комуникира с клиентите, с прокурора, със съдията. Децата знаят как да подходят – дали меко, дали по-твърдо да говорят, дали с усмивка.
– Да поговорил за теб. Каза, че не броиш годините, в които ръководиш Детската театрална студия. А от колко години си в Драматично-куклен театър „Иван Радоев“?
– Тук съм от 2002 година – преди да завърша и да си взема дипломата. И до днес съм в този театър. Също така от известно време съм и част от трупата на Варненския театър. Иначе съм ходил на гастроли в Русенския театър, в Смолянския театър, в Сатиричния театър.
– Колко постановки имаш зад гърба си?
– Имам 90 роли, да не каже 100.
– Много сериозно число. Успя ли да сбъднеш някоя твоя актьорска мечта за определена роля?
– Не, нямам такива мечти. Учил съм 4 години професионално, не за да изиграя Ромео, например, а да играя всичко. Има колеги, които си мечтаят за разни роли, даже имат претенции към това, което играят, което от професионална гледна точка не мисля, че е правилно. Според мен, трябва да минеш през всичко – от най-малкото до най-голямото.
– Опитът помага ли в твоите трансформации?
– Опитът помага. И не само професионалният, ами и житейският, защото театърът е всичко около нас. Като излезеш от театъра и погледнеш хората наоколо, те са твоите бъдещи роли. Това е занаят, крадеш от всичко, от което можеш. Ако ти кажат да изиграеш просяк и не си го видял на улицата, какво правиш? Трябва да пиеш от извора.
– В колко представления играеш в момента?
– В момента във Варна играя в две. В спектакъл по двата известни фарса на Молиер „Брак по принуда“ и „Рогоносец без рога“. Другото заглавие е „Влюбеният Шекспир“ по едноименния филм, който е отличен с няколко награди „Оскар“. В Плевен играя в „Ловецът на приказки“, „Островът на робите“, в „Рейс“, чиято премиера се състоя на 19 май, „Вишнева градина“ на Чехов.
– Как всички тези текстове се съвместяват в една човешка глава и как ти идват правилните текстове в правилния момент на сцената?
– Изначално трябва да си научиш текста, щом се занимаваш с тази професия. В мозъка се оформят някакви шкафчета, някакви файлове, които се отварят тогава, когато трябва, и започва да излиза целият текст.
– Няма шанс да се отвори нещо друго, или да получиш „бяло петно“ и да си забравиш текста?
– Случва се да забравиш някакво изречение, да пропуснеш някаква реплика. Тогава импровизираш, казваш по смисъл текста.
– Имал ли си големи гафове на сцената?
– Да чукна на дърво, не съм имал, но тепърва всичко предстои – никой не е застрахован просто.
– А какво е важно, за да се сведат гафовете до минимум – предварителната подготовка да е била изрядна, всичко да е било прецизно, да е имало достатъчен репетиционен период?
– Важна е концентрацията, защото не винаги дългият репетиционен период е гаранция, че като излезеш на сцената, всичко ще бъде тип-топ. В живота един актьор може да бъде разсеян, но като дойде в театъра и има представление, тогава той е отговорен за човека пред него, зад него, до него и така нататък. И трябва да е максимално изряден.
– Солови играчи в театъра има ли – такива, които не влизат в правилната комуникация с колегите си сцената. И как се работи с такива хора?
– Зависи от каква гледна точка го гледаме. Ако такъв актьор си преследва някаква негова реализация, от една страна не е лошо. Но пък театърът е колективно изкуство. То не е: „Излизам сам и това е.“ Когато има такива солови играчи, системата някак си ги изхвърля. Ако аз с дадения човек не мога да седна в гримьорната и да обсъдя дадена сцена, да си разменим някакви изречения, значи нищо не правим. Просто се получава, че всеки си излиза сам за себе си, казва си текста и толкова. Но на сцената всичко се вижда. И ако някой не партнира на колегите си, това веднага се регистрира от публиката. „Ето ,вижте ме мен, аз съм най-добрият, аз съм най-добрата“ – все едно играе моноспектакъл. Аз не приемам такива изпълнения.
– А ти би ли направил моноспектакъл?
– От много години си мисля за такова нещо, само че още не мога да се спра на нещо конкретно, което да ме вълнува. Иначе е самоцелно. Трябва да те вълнува и да се аргументираш сам пред себе си защо искаш да го направиш това, а не: „Ще си направя моноспектакъл, сам-самичък на сцената и публиката ще идва да ме гледа.“ Глупости на търкалета! Има неща, които ме вълнуват. В определен момент ми се струва, че са доста тежки като материал. Те са чисто житейски случки. Не знам това как ще се възприеме от публиката. От друга страна пък ми се иска да е някаква смесица между драматичен сюжет и чувство за хумор в него.
– Е, ще се появи сигурно.
– При всички положения ще се появи.
– Как релаксираш? Има мнение, че вашата професия е много пречистваща, защото е зареждащо да влезеш в кожата на някой друг по време на представление и след това да излезеш от театър прероден.
– Зависи от ролите. Има неща, в които до такава степен си изцеден емоционално, че наистина, като свърши представлението, излизаш като прероден. Това е факт, това не е някакъв мит. Но има и представения и роли, от които излизаш със 100 кг тежест върху гърба си, излизаш натоварен. Това с пречистването ми се е случвало, а пък другото лесно го преодолявам.
– Вие, актьорите, работите много с емоциите. Няма как да въздействаш, ако не влагаш от себе си всичко. Дадена роля може ли да натовари до крайност нервната ти система? И как влизаш после в собствения си образ?
– Това е строго индивидуално. Има хора, които след някакви репетиции и роли превъртат психически в буквалния смисъл. И след това приключват с професията. Много хора мислят, че актьорската професия е едно забавление, но в нея освен за физическата работа, става въпрос за емоции, психика. Всеки намира начин за себе си да си поема глътка въздух и да се държи на ниво.
– Ти как успяваш? Имаш ли някакво хоби, или специално занимание?
– Някак си не ми остава време за специално занимание или хоби. Аз релаксирам в движение. Повече от 2 или 3 дни да не правя нищо не ми се отразява релаксиращо. Има колеги, които репетират 2 месеца и след това искат 2 седмици почивка. А пък аз не мога така. Гледам да балансирам нещата, затова не ми допада и тоталният работохолизъм.
– Виждаш ли някакви творчески заряди в твоите деца?
– Дали ще се развиват в моята сфера, или не, само те си знаят. Не мисля да ги натискам да правят каквото и да било. Каквото си решат. Иначе имат творчески пориви – и пеене, и танци, музикални инструменти. Но каквото съдбата е решила, това ще бъде.
– По-лесно ли се живее с човек, който е от твоята гилдия – съпруга ти е актрисата Ива Николова.
– Относително е. В определени моменти е хубаво партньорът ти да е от твоята професия, защото може да споделиш, да потърсиш съвет за тази роля, за онази роля. Вълненията стават общи, на него му става ясно за какво му говориш, може да ти даде някакъв съвет. От друга страна пък се стига до пререкания, тъй като всеки има професионално мнение по дадения въпрос. И така.
– И само театърът ли изпълва целия ти живот?
– Ами да. Аз започнах да се занимавам на 9-годишна възраст с театър и това ми оформи бъдещето. Посещавах Детския театър „Пионер“ във Враца. Моята ръководителка Дария Горанова ме подготви, кандидатствах в НАТФИЗ, приеха ме веднага и завърших при проф. Надежда Сейкова.
– Как се виждаш след 10 години?
– Ще съм изиграл моноспектакъл – даже може и два, и три, ако тръгнат нещата. И пак ще се занимавам с това, което обичам най-много.
– Няма ли да поставиш спектакъл не с Датската студия?
– С толкова натрупан опит със сигурност бих могъл да направя представление. Но може би на този етап още нямам такова огромно самочувствие да го правя. А може би не трябва да бъда толкова скромен. Знам, че има много хора, които се дразнят, че актьори поставят, а пък не са завършили режисура. Не че няма режисьори, които имат тапията, а просто не знаят накъде да се обърнат – това също е факт. И обратното го има – актьори да правят хубави, приятни представления.
– Ти вярваш ли в съдбата?
– Да, вярвам в съдбата. Вярвам, че няма нищо случайно, че нещата се подреждат така, както трябва. Има някаква карма – не може всичко да е просто така. Има нещо, което стои и си те чака – там, някъде.
– Благодаря ти за това интервю!
– И аз благодаря! Беше ми много интересно.
Снимки: Личен архив
