Пламен Иванов е завършил Националното училище по изкуствата „П. Пипков“ в Плевен със специалност български народни танци, а в момента учи в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив със специалност „Българска народна хореография“. Той е само на 21 години, но вече е добре известен сред любителите на народни танци в Плевен като винаги усмихнатия ръководител на клуб „Шопско настроение“ и един от танцьорите в Северняшкия ансамбъл за народни песни и танци „Иван Вълев“. Той е родом от Правец, от където вероятно носи в себе си убеждението, че „няма начин да няма начин“ и желанието да реализира задължително и най-смелите си мечти. Целенасочен и отдаден на българския фолклор, Пламен Иванов създава Сдружение „Зорница“, чрез което реализира идеята си 6 месеца, всяка неделя, да провокира младежите да играят народни танци на площад „Възраждане“ в града. Какво води този млад човек напред и нагоре, печели му съмишленици и го мотивира с любов и вяра да реализира мечтите си, което прави и много други плевенчани удовлетворени, разказа за читателите на Plevendnes.com Пламен Иванов.
– Г-н Иванов, защо създадохте Сдружение „Зорница“?
– Реших, че и в Плевен трябва да се случват хубави неща, затова миналата година на 15 август регистрирахме Сдружение „Зорница“. Името свързвам с празника на Света Богородица. Зорница е светлина, Зорница е нов път към нещо. Идеята ни е активностите ни да са свързани изцяло с народните танци: клуб за хора, който вече е факт – „Шопско настроение“, да направим Фестивал, който да е коренно различен от всички останали в България, и др.
– Сдружението реализира тази прекрасна инициатива всяка неделя на централния площад да преподавате народни танци на младежите.
– Целта на проекта е младежите да прекарат повече време навън, да оставят компютрите и телефоните и всички онези занимания, които ги правят асоциални. Да започнат да контактуват помежду си, да се научат на българщина, на народни танци. Проектът стартира на 24 май 2017 г и ще продължи до 5 ноември включително. Следващата година се надявам да го направим целогодишен.
– Какви са отзивите на хората?
– В началото интересът беше слаб, но постепенно приливът от хора стана голям. Има много зрители, но и участниците не са малко, има много млади хора. Показахме 3 хора до момента – Кулско от Северняшка област, Айдар Аваси от Пиринско и Петрунино хоро от Шопската фолклорна област. Замислили сме и други хора до края на инициативата.
– Имате много съмишленици?
– Да, има хора, които всеки път присъстват на заниманията. Поздравяват ни за идеята и реализацията й. Най-много са танцуващите на популярните хора Еленино, Ганкино, Дайчово. Искаме да запалим искрицата у всеки и младежите да разберат, че ако не поддържаме традициите и фолклора, те ще си отидат. С постоянното обновяване и модернизиране на фолклора си, много държави са го загубили – Турция, Гърция, Афганистан, Германия. България има изключително богат фолклор. След нас са Русия. Македония доста се доближава до нашия фолклор, Сърбия – също. Трябва да се поддържа духа на българина. Младите хора не трябва да заминават да работят в чужбина – България има нужда от млади хора.
– Звучи добре, но знаете ли колко млади хора ще ви опонират и ще кажат, че тук нямат шанс за реализация.
– Всеки казва, че не може да се реализира в родината си, когато не иска, когато иска да работи възможно най-малко, а да получава много пари, без да има елементарни умения и трудови навици. Доста хора живеят с илюзията, че в чужбина се изкарват много пари. Да, изкарват се, но още по-трудно. Всеки един българин, заминал в чужбина, е третиран като чужденец – това трябва да е ясно. Върши работа, която, например, един англичанин в неговата държава няма да я свърши. Мисля, че всеки млад човек трябва да намери своята мотивация да остане тук и да се реализира. Да не изтъквам себе си, но ще дам пример, че съм на 21 години и правя толкова много неща. Върнах се в Плевен и успях да се реализирам, въпреки че тук има над 20 клуба за народни танци. Идеята за клуб „Шопско настроение“ ми се роди още като студент първи курс в Пловдив и го създадох през 2015 г там. Защо шопско? Защото аз съм шоп, в кръвта ми са повече динамичните народни танци, ритмични, бързи. А защо настроение? Защото аз винаги съм усмихнат. С връщането ми в Плевен преместих и клуба – на 4 октомври 2016 г. започнахме тук. Репетираме в салона на Професионалната гимназия по облекло и текстил. От юни месец 2016 г съм танцьор в Северняшкия ансамбъл, а в момента съм асистент-хореограф. Очаквах първата година за клуба да е много трудна, но бях тотално опроверган и в момента имаме почти 110 танцуващи на различни възрасти. Имаме и детска танцова школа „Звездица“ с 12 деца – от 4 до 9-годишни.
– Какво им липса на младите хора, за да се реализират пълноценно?
– Младите хора като че ли нямат желание да правят нещата. Страхуват се да сгрешат, страхуват се да опитат. Фактът, че могат да се провалят, надделява повече в тяхното мислене. Мисля, че трябва повече да обичат себе, повече да си вярват.
– Как се култивира вярата в себе си?
– Трябва човек да си го постави за цел. Да е наясно със себе си, да знае какво иска и да не се притеснява от това какво ще кажат хората. Околните винаги ще говорят, без значение какво правиш. И винаги ще се опитват да те сринат, ако си по-добър от тях. По-добре е да си опитал и да си се провалил, отколкото да съжаляваш, че си пропуснал дадена възможност. Трябва всеки да открие себе си, да знае в какво е добър. Човек може да се развива, ако заплаща с времето, енергията, желанието си. Желанието е преди всичко, защото тогава има удоволствие от избора. Аз уважавам принципа, че „няма начин да няма начин“. Вариант винаги има: ако всички врати са затворени, аз ще скоча през прозореца.
– С какво вие се различавате от останалите клубове в града?
– Има доста хора, които не знам защо идват при мен. Но много от тях са споделяли, че не им допада отношението в някои от другите клубове. Някои ръководители забраняват на танцуващите да посещават други клубове. При нас няма подобни ограничения – всеки човек е свободен да танцува, където иска. Аз се стремя да удовлетворявам желанията на всички и да преподавам хората, които са им интересни. Винаги в часовете ми е забавно, интересно. Не мога да си позволя да обиждам никого или да забранявам каквото и да е. Хората идват да се научат, да се разтоварят, да се откъснат от натовареното си ежедневие.
– През последните години има бум на фолклорни клубове в страната. На какво се дължи това?
– От една страна това е много хубаво. От друга страна не съм съгласен с факта, че масово създателите на фолклорни клубове са некомпетентни, нямат завършено образование, дори средно да бъде. За съжаление точно те успяват най-много. Това явление го има и в Плевен. Тези хора се учат от интернет, измислят си и после преподават. Искрено се надявам с времето това да се отсее, защото тези некомпетентни „танцьори“ преподават грешни неща и заблуждават хората, а така крадат нашия хляб. Иначе е прекрасно, че има такъв интерес към народните танци. Небезизвестно е, че хорото сплотява, хорото лекува, то помага при обездвижването и при стрес, който е световен бич.
– А вие как се ориентирахте към народни танци?
– Танцувам от 4-годишна възраст. В детската градина имаше група и аз се записах. И така вече 17 години. За мен танцът като цяло е начин на живот. Българските народни танци, с техните неравноделни размери, с тяхната динамика вливат енергия в мен. Сцената, залата – това е моят живот. Много пъти съм пропускал срещи с приятели и всякакви събирания и празненства, защото съм искал да остана в залата с 20 минути повече, за да потанцувам. Лишавал съм се и от други неща в името на танците, но никога не съм съжалявал за това. Доставя ми удоволствие, съживява ме, успокоява ме. Танцувайки на сцената, аз изразявам себе си. А когато всички ми ръкопляскат, адреналинът се качва още повече, кръвта във вените кипи и разбирам, че имам мисия да давам от себе си на хората. И това и правя – давам. Никога не мога да остана беден, защото това не може да свърши – то е безкраен извор. Танцувал съм пред 30 000 души публика в чужбина – хората се изправиха на крака, ръкопляскаха, искаха още, плачеха, а това означава, че ние на сцената сме си свършили работата, както трябва. Чувството е неповторимо и неописуемо – трябва да се изживее!
– С какво е уникален за Вас българският фолклор?
– С танц можеш да изразиш абсолютно всичко – да покажеш как се меси, как се чисти, как се чука пипер, как се оправят ръкави, как се сее, как се жъне и т.н. Абсолютно всяко едно действие от нашето ежедневие. Уникален е с това, че никъде по света няма фолклор, който да има толкова много размери – равноделни и неравноделни. Уникален е с носиите – всяка една носия има история на създаването си. Например в Родопите хората са се обличали по-дебело, заради студа. Затова и носиите са били по тежки, а от там танците са по-ниско до земята, по-бавни са – самото облекло не е позволявало да се разгърнат движенията и да са по-бързи. На малката територия на България има такова разнообразие на фолклор! Седем са фолклорните области: Пиринска, Родопска, Шопска, Северняшка, Добруджанска, Тракийска и Странджанска. Песните, инструментите, танците, облеклата – всичко е уникално!
– А имате ли други занимания, които обичате и Ви разтоварват?
– Цялото ми време от понеделник до неделя преминава единствено в танци. В Северняшкия ансамбъл слушам какво ми казват, а през останалото време мен ме слушат (б. р. смее се). Иначе обичам да чета книги – предимно литература за живота, като „Кръстопът“, „Богат татко, беден татко“. Книги, които носят мъдрост и ме насочват в търсенията ми по пътя към себе си.
– Защо избрахте Плевен, за да се реализирате?
– От дете исках да уча и живея тук, без да съм идвал. Плевен е много спокоен и просто съм влюбен в този град!
