Георг Спартански: Плевен днес със сигурност е по-добре от Плевен вчера

Кметът на Община Плевен Георг Спартански даде специално интервю за читателите на plevendnes.com, в което откровено споделя защо националният празник на Америка 4 юли е негов личен празник, горещ ли е кметският стол, каква музика харесва, кой политик го впечатлява, има ли хоби, какво се случва със спортната база на Плевен и как си представя града след 10 години.

– Г-н Спартански, как се промени животът Ви, след като седнахте в този горещ кметски стол на Община Плевен?

– Прекарвам по 12 часа в тази сграда, което ме лишава от възможността чисто физически да мога да се движа, а това е от голямо значение, за да имам пряк поглед какво се случва в града. Затова се стремя да намирам някакво време в денонощието, за да обикалям с личния си автомобил улиците, да се отзовавам на срещи по сигнали и да контактувам с хората, извън това, което ми пишат в Интернет. Всяка вечер отговарям по 3 часа във Фейсбук, защото съм обещал на плевенчани. Някои от сигналите са много комични, но това ми е ежедневието. Времето не ми стига – най-вече за почивка.

– Може да издадете мемоари някой ден.

– Със сигурност имам доста материал, събран за година и половина кметуване. Отправяни са ми молби, които граничат с екзотиката, така че те биха били добра основа за един сборник с фейлетони. Отнасям се със симпатия дори към такива очаквания към мен като това да изгоня гларусите над Плевен, защото пречат на някого да спи, или да убедя на друг комшията да не храни гълъбите, защото са причинители на зарази, а и човекът има фобия от гълъби. Имаше и случай, когато една жена ме срещна на входа на Общината и много убедено ми каза, че е сънувала Юлия Вревская, която й е казала, че Доналд Тръмп ще разпространи тиф и чума в Плевен и аз следва да издам заповед гражданите в глинени делви да закопаят зърното и храната, за да предотвратим разпространението на заразата.

– Вие сте човек с доста широки интереси. Освен да ходите за гъби с какви други хобита релаксирате в малкото си свободно време?

– Единствената възможност е в съботите и неделите да открадна малко време. Зимата правя разходки в Кайлъка – до Големия язовир и обратно, а от април до октомври ходя в една стара къща в село Батолци, наследена от баба ми и дядо ми, където кося двора, ремонтирам постройката и ходя за гъби или на риболов по Малкия Искър. Обичам и спорта, но вече не го практикувам, основно го гледам.

– Имате ли любим футболен отбор?

– Е, естествено „Левски”! Отборите се делят на два вида: „Левски” и всички останали. Потомствен левскар съм – дядо ми беше левскар, баща ми – също, аз съм такъв, брат ми, както и моите синове. Четири поколения.

– Като говорим за спорт, къде се намира плевенският?

– Плевен има стотици проблеми, но за мен един от най-големите е със спортната база на града, защото тя е в трагично състояние. Полагаме усилия да я възстановим, да я върнем към живот. Имаме стадион, който е в руини не от вчера. Направихме идеен проект за пълната му реконструкция, който е доста скъп. Той е готов и отговаря на всички изисквания на УЕФА за провеждане на футболни състезания. Надяваме се на помощ от правителството. Друг голям проект, който се надявам да бъде завършен отново с помощта на правителството, е условно казано Арена „Плевен” – става въпрос за многофункционалната Спортна зала на мястото на колопистата. Първият етап на проекта включваше разрушаване и изчистване на площадката, изградени са и основите. Сега съм подал искане за подкрепа във финансово отношение. Плевен все пак е седмият по големина град на България и седмата по големина община от 265 български общини и не ни прилича много по-малки градове от нас, като Ботевград и Самоков да имат големи спортни зали, а ние да не можем да предложим нищо на нашите деца и младежи. Направихме ремонт на покрива на зала „Балканстрой”, тъй като течеше. Сега подменяме изцяло подовата настилка. Направихме ремонт и на зала „Спартак”. Шеста година в Министерството на младежта и спорта отлежава проектът ни за Спортен комплекс, който ще е на гърба на стадион „Плевен”. Там трябва да има затревен футболен терен с трибуни, лекоатлетическа писта, сектори за хвърляния. Надявам се и той да бъде финансиран. За да говорим за спортни успехи, първо трябва да имаме спортна зала. Като има къде да тренират децата, естествено, че ще го правят. По този начин ще се върнат и спортните ни традиции, които в последно време са силно редуцирани като постижения. Но имаме с какво да се гордеем – имаме таланти и футболни, и баскетболни, и лекоатлетически, и шахматни. Имаме добра треньорска школа с дълголетни традиции. Надявам се, че където е текло, пак ще потече.

– Путин или Тръмп? Кой е политикът, който Ви впечатлява с определена позиция или качества?

– Политиката трябва да бъде колективно дело, защото не може всичко да бъде в ръцете на един човек. Аз съм твърде малък, за да оценявам Тръмп или Путин, но мога да кажа, че каквото и да говорим за Америка или за Русия, те са велики държави и в този смисъл ние трябва да гледаме нашата политика, тя трябва да бъде достойна – да не се люшкаме от едната крайност в другата. За да те уважават другите, трябва да имаш собствено достойнство и да уважаваш себе си. Не е добре да разделяме нацията на „фили” и „фоби”. Трябва да намерим собственото си място. Ние не сме толкова малки – това е една невярна мантра, която ни се повтаря постоянно. От близо 50 държави в Европа ние сме по средата като население и територия. По-малки държави от нас водят независима, достойна външна политика, която не се основава само на това: „Този е казал, ние трябва да го изпълним”, а отчитайки собствения си национален интерес. Така че аз се отнасям еднакво уважително и към Русия, и към Америка, и към всички останали големи държави, но предпочитам да се определям като българин и българският интерес трябва да бъде определящ при вземане на външнополитически решения – пак с уговорката, че съм твърде малък, за да давам съвети на големите политици на жълтите павета в София.

– Филмът „Роден на 4-ти юли” сякаш има някакво отношение към Вас.

– Дотолкова, доколкото и аз съм роден на 4 юли. Просто съвпадение на дати. Аз дори нямам самочувствието да кажа, че говоря английски език, макар че го ползвам. Ползвам и испански, и сърбохърватски, но писмено и говоримо владея немски и руски. Не съм англофил. Има много хора, които харесват САЩ, без да харесват Тръмп, и също много хора, които харесват Русия, без да харесват Путин. И не е необходимо, защото това са държави, които са съществували и преди тези президенти, ще съществуват и след тях. Така че от един човек да не си правим изводи за цялата държава. Нека да съдим с по-широк поглед върху нещата, а не концентрирани върху една личност или върху един епизод.

– Спорт, политика, музика. Имате ли любими изпълнители, или предпочитан стил музика?

– Аз съм от поколението на рокендрола – „Бийтълс”, „Роулинг стоунс”, „Канзас”, „Уайтснейк”, „Юрая Хийп”, „Назарет”, „Кис”, „Пинк Флойд”, „Алфавил” – въобще тази генерация състави. Обичам и италианската поп музика, хубавата българска музика. Виждам и възроден интерес към българския фолклор и към българските традиции в цялата страна. Всеки стил музика е достоен за уважение, затова по празниците на Плевен се стремим да предложим за всеки по нещо – има и джаз, има и популярна музика, и фолклор, и по-модерни изпълнители и звучене. Мисля, че така е по-правилно – да дадем възможност за избор, но между добри изпълнители.

– Театър или кино предпочитате?

– Те са несравними. Театърът е друга атмосфера. Там има пряк контакт между артиста и публиката и силата на внушението е по-голяма. Киното пък е по-богато с визуалните си ефекти, с техниките, които се използват, така че те не могат да се противопоставят. Обикновено тези, които обичат киното, обичат и театъра. Стремя се да следя изявите на нашите театрали в Плевен, защото съм на мнение, че политиката на Общината, която дълги години е в подкрепа на ДКТ”Иван Радоев” – всяка година отделяме по 200 хил. лева за съфинансирането му, е правилна. Не може да се разчита само на столичните театри – трябва да се правят изкуство и култура и в градовете. Затова отделяме и по 265 хил. лева за съфинансиране на Плевенската филхармония. И се надявам, че Откритата оперна сцена ще се случи, защото има интерес към това изкуство и ние имаме традиции в него и ще бъде жалко и срамно град, който е родил Асен Селимски, Гена Димитрова, Катя Попова, Христо Бръмбаров да остане без филхармония или пък да не се възстанови Откритата оперна сцена. В това отношение поздравления за работата на Филхармонията, Хор „Гена Димитрова”, Северняшкия ансамбъл и Духовия ни оркестър!

– Пречи или помага житейският опит да мечтаете?

– На 54 години е трудно човек да е изцяло мечтател. По-скоро би трябвало да е умерен реалист. Но това не ми пречи да имам и аз своите мечти. В личен план всеки мечтае той, близките и приятелите му да са здрави, защото когато си здрав, другото се постига. А за Плевен и България мечтая да не бъдем все последния вагон на влаковата композиция на Европа, а да издърпаме напред мястото си, за да имаме по-високо самочувствие като българи и като граждани на Европа и света. Мечтая градът ни да стане по-красив, за да има смисъл от усилията, които полагаме. Това зависи и от ново строителство, и от реновиране на градската среда, но и от промяната в съзнанието ни, която е още по-важна, защото не можем да претендираме, че сме европейци, ако си изхвърляме боклука през терасата, ако чупим това, което е създадено с европейски пари. Силно демотивиращо е да вложиш сили, старание и желание, за да реализираш детска площадка за 200 хил. лева и на сутринта да я намериш помляна. А това струва пари на плевенския данъкоплатец, защото трябва да възстановим това, което ни е дадено от Европа безплатно, за да не понесем санкции. И когато някой под прикритието на тъмнината руши, за да демонстрира, че е велик, тогава това е силно демотивиращо и обезсърчаващо. Но пък аз съм имал интересни разговори с мои колеги от партньорски градове на Плевен, които са ми казвали, че и при тях нещата не са се случвали от първия път. Най-важното е човек да има мотивация да продължава и да не се отказва. Надявам се силите да ми стигнат във времето на мандата да свърша повече работа.

– Кои са силните Ви качества, които винаги Ви дават самочувствие и възможност да се облегнете на тях, дори в нестандартни ситуации?

– Големият български треньор Иван Абаджиев беше казал за своите щангисти, че резултатите им са функция на възможностите им. В този смисъл и самочувствието идва с покритието. Аз нямам прекалено самочувствие, че съм всезнайко. Знам си възможностите – никога не съм мислел, че съм гениален, но и никога не бих се самоопределил като човек от края на опашката. Важното е да имаш собствената си преценка, защото има популярен израз, че можеш да лъжеш всички за определено време, някои за цялото време, но няма как всички за цялото време. А пък най-малко човек може да лъже себе си. Когато имаш реална преценка за възможностите си, е трудно да бъдеш изненадан. За мен е достатъчно като се бръсна сутрин и се гледам в огледалото, да не ме е срам. Мога да кажа, че съм правил достатъчно грешки в живота си, като всеки човек, но никога не съм правил нещо, от което да ме е срам. Най-трудно е да убедя в това своите политически опоненти, когато ми преписват част от мисленето си и нещата, които те биха правили на мое място. Чувството за хумор със сигурност ми помага, защото в този стресов ритъм, при който година и седем месеца не съм излизал в отпуск, няма как да оцелея. Практическият опит като юрист също ми помага, защото имам 25-годишна практика, а добрият юрист трябва да може да комуникира с хората, да убеждава, но и да изслушва. И ако е умен, да прави анализ и да приема и критиките.

– С какво Ви радват децата Ви? Дъщеря Ви върви по вашия професионален път.

– Те и тримата следват този път. Дъщеря ми завърши право и трета година работи в една много малка адвокатска кантора в София. Живее на квартира. Синовете ми са 5-ти курс право в Софийския университет и живеят в общежитие. Доволен съм, че са здрави и че не се е налагало до сега да им оказвам някаква помощ в критични конфликтни ситуации. Надявам се да са достатъчно добре възпитани, за да знаят как да си изживеят живота, без да създават проблеми на себе си и на останалите. Родителите ми не са се месили в моя избор, аз също не съм се месил в техния.

– Как си представяте Плевен след 10 години?

– Плевен е част от България и ако искаме той да е добре, трябва цялата държава да е добре. България – това са общините. Работейки за Плевен, ние всъщност работим за България. Моето желание е да има смисъл хората да живеят, да работят, да отглеждат деца и внуци в Плевен. Да намират достатъчно основание да реализират житейските си планове тук. Това много зависи от всички нас. Ако само чакаме този над нас да ни реши въпроса, няма да стане. Дайте да се хванем за ръце и да действаме, защото голямото започва от малките неща. И в този смисъл по-лесно е да не цапаме, отколкото да чистим.

– Как бихте завършили изречението: „Плевен днес…”?

– Плевен днес със сигурност е по-добре от Плевен вчера, но е добър повод да мислим от сега за Плевен утре.